Тери Пратчет - Масклин

— Айде вътре — рече той.

Баба Моркий подуши подозрително.

— Това е дупка на плъх! Караш ме да влизам в дупка на плъх, така ли? — рече тя и се обърна към Торит: — Тоя ме кара да влизам в дупка на плъх! Аз не влизам в дупки на плъхове!

— Защо не? — попита Ангало.

— Защото са дупки на плъхове!

— Само така изглежда — обясни Ангало. — Това е маскиран вход, нищо повече.

— Твоят плъх току-що се пъхна вътре — викна триумфално баба Моркий. — Да не съм сляпа! Значи е дупка на плъх.

Ангало метна умоляващ поглед на Грима и се шмугна в дупката. Тя мушна главата си след него.

— Не мисля, че е дупка на плъх, бабо — смутолеви тя.

— И защо, ако мога да попитам?

— Ами вътре има стълба. О, и какви хубави лампички!

Изкачването беше дълго. На няколко пъти се наложи да спират и да изчакват старците да ги настигнат, а през по-голямата част от пътя старият Торит се нуждаеше от помощ. Най-горе стълбите завършваха с врата, през която беше къде-къде по-достойно да се минава, и накрая попаднаха в…

Дори като малък Масклин не беше виждал наведнъж повече от четирийсет номи накуп.

Тук явно бяха повече. И беше пълно с храна. Не приличаше на нищо познато, но трябваше да е храна. Ако не друго, хората го ядяха.

Пространство, на височина два пъти колкото неговия бой, се бе ширнало надалеч. Храната бе подредена в спретнати купчини с пътеки между тях, а тия пътеки гъмжаха от номи. Никой не обърна внимание на групичката, докато тя послушно ситнеше подир Ангало, който бе възвърнал донякъде наперения си вид.

Някои номи разхождаха добре загладили косъма плъхове на каишки. Някои номки водеха мишки, които послушно припкаха зад тях, и с крайчеца на ухото си Масклин дочуваше неодобрителното пфу-пфукане на баба Моркий.

Той чу и как старият Торит извика развълнувано:

— Аз знам това какво е! Сирене! Веднъж в кошчето намерихме сандвич със сирене, през лятото на 1984 година, помниш ли?

Баба Моркий го сръга здравата в хърбавите ребра.

— Млъквай бе, нещастник — изкомандва тя. — Нали не искаш да ни изложиш пред целия тоя народ? Бъди вожд. Дръж се гордо.

Гордото държание обаче не им се удаваше. Вървяха и мълчаха все по-смаяно. Плодовете и зеленчуците бяха струпани зад дървените маси и номите здравата работеха по тях. Имаше и други работи, които и през ум не им минаваше какво представляват. Масклин не искаше да показва колко е невеж, но любопитството му надви.

— Какво е онова там? — посочи той.

— Салам — отвърна Ангало. — Ял ли си го някога?

— Напоследък не — отвърна Масклин. Така си и беше.

— Ей това пък са фурми — заобяснява Ангало. — А пък онова — банан. Предполагам, че не си виждал банан преди, нали?

Масклин тъкмо си отвори устата, и баба Моркий се намеси.

— Тоя нещо дребничък ми се вижда — рече тя и подсмръкна. — Всъщност е истински дребосък, ако го сравним с тия, дето се въдят при нас.

— Ами! Така ли? — подозрително подхвърли Ангало.

— О, да — отвърна баба Моркий, която бе започнала да загрява нещо по въпроса. — Абсолютен недораслек. Нашите — тя млъкна и погледна към банана, подпрян на две дървени магарета като кану. Бърза мисъл просветна през ума й и устните й се размърдаха.

— Пък нашите — добави тя триумфално, — едвам успяваме да ги изкопаем от земята.

Тя изгледа победоносно Ангало, който се опита да издържи на погледа й, но се отказа.

— Е, както и да е — рече той с несигурен глас, вперил поглед встрани. — Заповядайте, яжте колкото искате. Кажете, ако обичате, на съответните номи, че всичко е за сметка на Галантериите. Но не споменавайте, че идвате от Навънка . Искам това да е изненада.

Бе осъществен стремителен набег в посока на храната. Дори и баба Моркий — тъкмо се бе помъкнала натам и тя, и изневиделица някаква торта й препречи пътя.

Само Масклин си остана на мястото, въпреки настоятелните вопли на стомаха си. Не беше сигурен дори че е започнал да разбира как стават нещата в Магазина, но имаше смътното чувство, че ако не ги срещаш с достойнство, току-виж накрая се наложило да вършиш разни работи, дето не са ти от най-любимите.

— Не си ли гладен? — попита го Ангало.

— Гладен съм — призна Масклин. — Но просто не ям. Откъде идва всичката тая храна?

— О, вземаме я от човеците — безгрижно отвърна Ангало, — знаеш ги какви са тъпи.

— И те нямат нищо против?

— Мислят си, че са плъховете — изкикоти се Ангало. — Мъкнем с нас ако от плъхове. Или поне фамилиите от „Хранителни стоки“ тъй действат — поправи се той. — Понякога те пускат и други да се качват нагоре с тях. И после човеците си мислят, че са били плъхове и туйто.