Тери Пратчет - Масклин

— Искаш да кажеш, че наистина идвате от Навънка ?

— Май че да. Всъщност никога не сме се замисляли за това. А сега къде сме попа…

— И как изглежда?

— Кое?

— Навънка ! Как изглежда?

Масклин погледна тъпо.

— Ами — рече той, — едно такова голямо…

— Да?

— И… ъъъ… има колкото си щеш от него…

— Да? Да?

— И, нали разбираш, има разни неща вътре…

— Вярно ли е, че таванът е толкова високо, та чак не се вижда? — рече номът, който очевидно вече не беше на себе си от вълнение.

— Не знам. Какво е това таван?

— Ей го на — рече номът, като сочеше нагоре към мрачния покрив, цял в греди и сенки.

— О, такова нещо не съм виждал — рече Масклин. — Вън е синьо или сиво и по него плуват едни бели работи.

— А, а… а стените са страшно далече и по земята расте едно такова като зелен килим, нали? — попита номът, като подскачаше от крак на крак.

— Не знам — рече Масклин още по-слисан. — Килим какво е?

— Олеле! — Номът се овладя и протегна трепереща ръка. — Казвам се Ангало — рече той, — Ангало де Галантерий. Ха-ха. Разбира се, това за вас нищо не значи! А ето го и Бобо.

Плъхът отявлено се усмихна. Масклин никога не беше чувал да назоваваш плъх по име, освен…, ако все пак трябваше да го споменеш някак, да го наречеш „вечеря“.

— Аз съм Масклин — отвърна той. — Става ли да слезем всички тук? Доста път бихме.

— Боже мой, ами да! Всичките ли сте вънкашни ? Баща ми никога няма да повярва!

— Извинявай — рече Масклин, — не разбирам. Какво пък толкова? Бяхме вън. Сега сме вътре.

Ангало не му обърна внимание. Беше се втренчил в другите. Те се спускаха непохватно по въжето и мрънкаха.

— И старци даже! — рече Ангало. — И изглеждат точно като нас! Ни подострени глави, ни нищо!

— Нахал! — подхвърли баба Моркий.

Ангало престана да се хили.

— Мадам — каза той с леден тон, — знаете ли с кого говорите?

— С някого, дето е достатъчно малък, че да му нашляпам дупето — рече баба Моркий. — Ако изглеждах точно като тебе, момчето ми, щях да съм много по-окаяна. Подострени глави, няма що!

Ангало мълчаливо зяпна, после затвори уста. След това каза:

— Невероятно! Искам да кажа, Доркас твърди, че дори и да има възможност за живот извън Магазина, тия същества не биха приличали на нищо, което познаваме! Моля ви, моля ви, последвайте ме всички.

Спогледаха се щом Ангало припна към опашката на редицата от камиони, но в края на краищата го последваха. Нямаха кой знае какъв избор.

— Спомням си как старият ти татко един ден стоя твърде много на слънце. И той дрънкаше глупости също като тоя — прошепна баба Моркий.

Торит май стигаше до някакво заключение. Те учтиво изчакаха да го съобщи.

— Смятам — каза той. — Смятам, че трябва да изядем тоя плъх.

— Я си затваряй устата, бе — рече автоматично бабата.

— Аз съм вождът, нали? Нямаш право да говориш такива приказки на вожда — изхленчи Торит.

— Разбира се, ти си вождът — тросна се баба Моркий. — Някой да е казал, че не си? Аз поне никога не съм казвала, че не си. Вожд си.

— Точно така — подсмръкна Торит.

— А сега си затваряй устата — отсече тя.

Масклин потупа Ангало по рамото.

— Къде е това място? — попита той.

Ангало спря до стената, която се извисяваше в далечината.

— Не знаеш ли? — попита той.

— Ние си мислехме, ами, просто се надявахме , че камионите ходят на… на някое хубаво място — рече Грима.

— Ами, вярно сте чули — рече гордо Ангало. — Това е най-хубавото място, където можеш да попаднеш. Това е Магазинът!

Настъпваха се, вървяха, обърнали очи нагоре, със зяпнали уста. Нескопосано се тътреха. Ангало бе спрял до една дупка в стената и им махаше припряно да влизат.