Тери Пратчет - Грима и Доркас

ТъДЪМММ!

— Той… той върви ли?

— Трябва да върви. Трябва. Проверих каквото можах. Основният принцип е същият както при камиона, само че има много допълнителни лостове и разни такива…

— Защо не ми каза по-рано?

— Знам ли. Сигурно, щото не ми се е налагало.

— Ама той е огромен ! Не можеш да пазиш подобно нещо само за себе си!!!

— Всеки трябва да си има тайна — несигурно промърмори Доркас. — Малка или голяма… Както и да е, размерът не е важен. Но виж го, той е… ами че той е съвършен! — Доркас леко го потупа по гумата. — Знаеш ли, нали веднъж ми каза, че човеците си мислели, че някой си там бил създал света за една седмица. Та, като видях Джекуб за пръв път, си рекох: Ей това е използвал, докато го е правел!

Той впери поглед в сенките.

— Значи, първо махаме брезента. Много е тежък — значи ще трябват много хора. По-добре ще е да ги предупредиш. Джекуб си е малко страшничък на пръв поглед.

— Хич не съм се уплашила, ако искаш да знаеш!

— Знам, знам. Нали ти гледах физиономията.

Номите се вторачиха очаквателно в Грима.

— Онова, което трябва да помните, е, че това е просто машина. Чисто и просто вид камион. Но като го видите, може и да се стреснете, и то доста. Тъй че дръжте децата. И щом брезентът падне, веднага се дърпате назад.

Хорово кимване.

— Добре. Хоп!

Шестстотин номи си плюха на ръцете и сграбчиха края на тежкото чергило.

— Като ви кажа „дръпни!“ — дърпайте!

Номите се напрегнаха.

— Дръпни!

Гънките по брезента се изпънаха и изчезнаха.

— Дръпни!

Брезентът взе да шава, плъзна се по ръбестото тяло на Джекуб и собствената му тежест го задърпа надолу…

— Бягай!

Чергилото се строполи долу като мазна зелена лавина и се струпа в планина от гънки, но кой го беше грижа за чергилото! Слънчевата светлина нахлу през прашните, замрежени с паяжини прозорци. Джекуб блесна.

Настана врява. Майките грабнаха децата си. Тълпата запъпли към вратата.

Наистина прилича на глава — помисли си Грима. — И на дълга шия. А на другия му врат — още една… Ама аз какви ги дрънкам?! На другия край на това нещо има и друга…

— Нали ви казах, че няма страшно! — опита се тя да надвика олелията. — Я го вижте! Седи си и не мърда!

— Ехо-о-о! — провикна се някой отгоре. Тя погледна натам. Нути и Сако се бяха изкатерили по врата на Джекуб, бяха седнали горе и махаха весело.

Това успя да ги спре. Вълната от номи се чукна в стената и спря. Когато бягаш от нещо, дето всъщност не те гони, после непременно се чувстваш глупак. Те се помаяха и после бавно, инч по инч, запристъпваха обратно.

— Тъй, тъй — куцукаше напред баба Моркий. — Значи така изглеждали! Цял живот съм се чудила на какво ли мязат!

— Кой? — зяпна я Грима.

— Големите багери, кой! Аз като съм се родила, вече всичките си били отишли, ама татко ми ги беше виждал! Грамадански таквиз жълти пущини със зъби, пръст ядели — тъй разправяше. Пък аз все си мислех, че ме баламосва нещо.

Джекуб още не беше почнал да яде хора. А някои от по-безразсъдните вече се и катереха по него.

— Когато строели магистралата, тогаз е било — опря се бабата на бастуна. — Било е пълно с тях, тъй ми разправяше тати. Грамадни жълти пущини със зъби и с набраздени гуми.

Лицето на Грима бе приело онзи израз, запазен за хората, които най-неочаквано се оказват притежатели на интересни тайни.

— Пък е имало и едни други — продължаваше старицата, — дето бутали калта и я трупали на купчини и не знам какво си. Туй ще да е било, охо… преди петнайсет години! Хич и не съм си мислела, че ще ми се случи жив багер да видя!

— Искаш да кажеш, че някой е построил шосетата?

Младите номи се бяха накачулили навред по Джекуб. Отзад, в кабината, се мяркаше Доркас — обясняваше кой лост за какво е.

— Ами тъй разправяше тати. Ти пък да не си мислела, че ги има тъй, от само себе си?

— О, не, естествено, че не — махна с ръка Грима. — Я не се занасяй.

И си помисли: чудя се, дали пък Доркас няма да излезе прав! Може би всичко е било създадено някак. Едни неща по-рано, други по-късно. Почваш с хълмове там, облаци, едно-друго, и свършваш със шосета и Магазини. Сигурно работата на човеците е да строят света. А те още не са я свършили. Точно затова машините са правени като за човеци.

Гърдър щеше да го разбере, помисли си тя. Ще ми се да се върне.

А с него ще се върне и Масклин.

Опита се да мисли за нещо друго.

Набраздени гуми. Хубаво начало. Задните гуми на Джекуб бяха високи почти колкото човек. Притрябвало му е шосе на него. Много ясно, че няма да му трябва шосе. Че нали той ги прави . Значи, ще може да върви там, където няма шосета.