Тери Пратчет - Грима и Доркас

Доркас се изкашля. Докривяло му беше май. Е, на всички им беше криво, ама на него — още повече.

— Хубаво тогава — тихо каза той.

Каза го така, че нещо ги накара да се вслушат.

— По-добре ще е всички да дойдете с мен. Повярвайте ми, много ми се искаше да не ви се наложи.

— Къде? — попита Грима.

— В онези старите бараки. Горе на скалата.

— Ама то те кажи-речи са се срутили! Пък и нали разправяше, че били много опасни…

— А, опасни са си те. Много даже. Има цели камари боклуци и консервни кутии, дето децата не трябва да ги пипат, и още сума ти такива работи…

Той нервно подръпна брадата си.

— Ама — добави, — има и още нещо. Напоследък, така де, работих по тоя въпрос. Така да го кажем.

Погледна Грима в очите.

— Едно мое нещо. Най-прекрасното нещо, което някога съм виждал. По-хубаво и от онези жабчета в цветята. — Той се изкашля. — Както и да е, там горе има много място. Подът си е просто утъпкана пръст… ъъ…, ама бараките са големи и има много… скришни места.

Човекът изхърка. Канцеларията се разтресе.

— Освен това не ми харесва да се намирам в такава близост с ей онова там — посочи той.

Тълпата замърмори одобрително.

— Мислили ли сте какво ще правите с него? — попита Доркас.

— Някои искаха да го убият, но не мисля, че идеята е добра — обясни Грима. — Това сигурно би разстроило много останалите човеци.

— А и не ми се вижда редно.

— Знам те какво искаш да ми кажеш.

— Та… какво ще правим с него?

Грима се взря в огромното лице. Всяка пора, всеки косъм бяха огромни. И беше много странно да си помислиш, че ако съществуват някакви създания, по-малки от номите, дребосъчета колкото мравки например, нейното собствено лице сигурно ще им изглежда по същия начин. Ако го погледнеш философски, цялата тая работа с „голямото“ и „малкото“ беше просто въпрос на собствените ти размери.

— Ще го оставим тук — каза тя. — И освен това… да ни се намира някаква хартия?

— На бюрото има колкото щеш — посочи Нути.

— Иди и ми донеси, моля те. Доркас, на тебе винаги ти се намира по нещо за писане, нали?

Доркас се разреви из джобовете си и най-накрая измъкна парче графит.

— Да не го изхабиш! — поръча той. — Не знам дали ще мога да си намеря друг.

Нути се върна. Мъкнеше жълтеникав лист. Отгоре с тлъсти черни букви пишеше „Компания за камък и чакъл — Блекбъри“. Под този надпис имаше и друг: Фактура .

Грима се замисли за кратко, после наплюнчи графита и старателно заизписва нещо с големи букви.

— Какво правиш? — попита Доркас.

— Опитвам се да установя контакт — отвърна Грима. Изписа внимателно още една дума. Доста натискаше.

— Винаги съм си мислел, че сигурно си струва да се опита — рече Доркас. — Ама дали сега е моментът?

— Да, сега — Грима довърши и последната дума. — Как мислиш? — подаде тя графита на Доркас.

Там, където беше натискала повече, буквите бяха леко нащърбени, пък и с граматиката и писането не се оправяше толкоз добре, както с четенето. Но се разбираше съвсем ясно.

— Аз бих написал нещо друго…

— Е, сигурно, ама аз това написах.

— Е, да — наклони глава Доркас. — И това си е общуване, няма спор. Сега едва ли ще можем да си пообщуваме повече. Мда.

Грима се опита да прозвучи бодро:

— Я сега да я видим тая твоя барака.

Две минути по-късно жив ном нямаше в Канцеларията. Човекът хъркаше на пода с отметната встрани ръка.

Сега държеше в нея лист.

А на листа пишеше:

Можехми да та убийм. УСТАВЕТЕНИ НАМИРА!!!!

Навън вече беше съвсем светло. Снегът беше спрял.

— Ще забележат следите ни — обади се Сако. — Дори и човеците биха забелязали толкоз много следи.

— Няма значение — увери го Доркас. — Просто всички трябва да отидем в старите бараки.

— Сигурен ли си, Доркас? — попита Грима. — Наистина ли си сигурен, че идеята е добра?

— Не съм.

Те настигнаха върволицата, промъкнаха се през една дупка в смачканата ръждива ламарина и влязоха в обширната кънтяща барака.

Грима се огледа. Ръждата и времето бяха прояли големи дупки в стените и в тавана. Стари тенекиени кутии и намотки тел бяха струпани небрежно по ъглите, наред с разни парчета желязо със странни форми и буркани от мармалад, пълни с пирони. Навсякъде вонеше на бензин.

— Та какво е това, дето трябва да го разберем?

Доркас посочи сенките в далечния край. Тя забеляза сред тях нещо голямо. Почти не се различаваше.