Тери Пратчет - Грима и Доркас

Те се запровираха през купищата сухи листа и клонки, от които капеше сняг, и накрая се измъкнаха в полето.

Ни жива душа. Само няколко туфи суха трева стърчаха сред безкрайната снежна пустош. Неколцина изхленчиха.

Заради откритото пространство е, помисли си Грима. В Кариерата са добре, в шубраците — също, че и на черния път даже щото и там е кажи-речи затворено, и можеш да си въобразяваш, че те обкръжават нещо като стени. Тук е много голямо за тях.

— Дръжте се близо до плета — каза тя много по-бодро, отколкото се чувстваше. — Там снегът не е чак толкова много.

О, Арнолд Брос, помисли си тя, Доркас не вярва в тебе, аз пък още по-малко, ама ако можеш да просъществуваш поне докато ги намерим, всички до един ще сме ти много задължени. А пък ако случайно можеш да спреш снега и да ни изпратиш здрави-прави в Кариерата, представа си нямаш колко ще ни помогнеш!

Ух, че съм тъпа, смъмри се тя. Масклин нали казваше, че ако съществува нещо като Арнолд Брос, той съществува по някакъв начин вътре в главите ни. Помага ни да мислим.

И осъзна, че вече доста отдавна съзерцава снега.

Тая дупка там пък каква е, зачуди се Грима.

— Помислих си, че е някой заек — каза тя.

Доркас я потупа по ръката.

— Браво на тебе — рече той. Гласът му бе отпаднал.

— Сако ни остави горе на пътя — заобяснява Нути, — ама после стана страшно студено и Доркас ни рече да го отнесем от другата страна на плета, и, такова де, точно пък аз взех, та се сетих, че понякога из тия ниви щъкат зайци, и той ни рече да намерим зайча дупка. Та намерихме. Мислехме си, че ще стоим тука цяла нощ.

— Оу-у-у — изхленчи Доркас.

— Я стига си ревал! Хич даже не боли! — весело каза баба Моркий, след като му прегледа крака. — Няма строшено, ама много зле си го изкълчил.

Номите от Магазина оглеждаха бърлогата с интерес и явно одобрение: кръгличка дупка, затворена отвсякъде.

— Вашите предци сигурно са живели в такива дупки — предположи Грима. — Е, с разните му там рафтове и миндерчета, много ясно.

— Много е приятно — съгласи се един ном. — Едно такова, уютно… Почти като под пода.

— Ама като че ли намирисва — обади се друг.

— Зайците — кимна Доркас към непрогледния мрак. — Чух ги, че шумкат наоколо, ама се държат далечко от нас. На Нути преди малко й се сторило, че някаква лисица се навърта насам.

— Май най-добре ще е да тръгнем колкото се може по-скоро — намеси се Грима. — Не мисля, че някоя лисица ще тръгне да ни тормози. В края на краищата, те тукашните ни знаят. Изядеш ли ном — умират, вече са го научили.

Номите взеха да се помайват. Вярно бе, разбира се. Проблемът беше, мислеха си те, че онзи, който наистина е за окайване, е изяденият. Не е кой знае какво успокоение да знаеш, че лисицата ще види зор после.

Освен това бяха мокри и премръзнали, а пък бърлогата — макар че, ако си бяха в Кариерата, тя едва ли би им изглеждала толкова уютна — изведнъж се оказа много по-приятна от ужасната нощ навън. Бяха се тътрили покрай поне дузина зайчи дупки и се бяха провиквали в мрака, преди да чуят, че Нути ги вика.

— Мисля, че не бива да се тревожим — рече Грима. — Младите наистина схващат много бързо. Не е ли тъй, бабо?

— Ъ-ъ? — обади се баба Моркий.

— Тъкмо обяснявах на хората тук какви са схватливи лисиците — отчаяно отрони Грима.

— А, тъй си е то, дума да няма — съгласи се баба. — Подуши ли нещо, дето обича да го хапва, и веднага ще доприпка, ако ще и да е далече. Всяка нормална лисица тъй прави. Особено щом е студено…

— Ама не това, бе бабо! Защо като кажеш нещо, то винаги изглежда толкоз лошо!

— Ама аз, без да ща! — подсмръкна баба Моркий.

— Трябва да се връщаме — настоя Доркас. — Тоя сняг няма да се махне скоро, нали така? Мога да се справя, стига някой да ме крепи.

— Ще направим носилка — каза Грима. — Ама иначе, то не се знае знае ли се, дали има къде да се върнем.

— Видяхме как ония човеци се изкачиха в Кариерата — поде Нути. — Трябваше да вървим все по язовешкия тунел, а то там нямаше ни една свястна следа. После се опитахме да минем направо през нивите, ала сбъркахме — бяха изорани. И нямаше какво да ядем…

— Ами тогава не очаквайте кой знае какво — въздъхна Грима. — Човеците ни отмъкнаха почти всички запаси. Мислят ни за плъхове.

— Е, това не е чак толкоз зле — обади се Доркас. — Едно време в Магазина даже много ни изнасяше да ни мислят за плъхове. Те слагаха капани. Пък ние хващахме плъхове в мазето и ги слагахме в капаните. Тъй правехме на младини.