Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Живи са! — възкликна тя, без да се обръща към никого. — И Масклин, и Гърдър, и Ангало! Стигнали са Флорида и са живи!

Тя си спомни как понякога той се опитваше да й говори за небето, за Нещото и за това откъде са дошли номите, а тя никога не успя да го разбере — точно както той пък не бе успял да разбере онова за жабчетата.

— Живи са! — повтори тя. — Знам го! Не зная нито как са, нито къде са, но са успели да измислят нещо и са живи!

Номите размениха красноречиви погледи и с тях си казаха горе-долу следното: „Залъгва се, горката, но ако трябва някой да й го каже…, нека да е някой по-храбър от мен.“

Баба Моркий я потупа лекичко по рамото.

— Тъй, тъй — с благ гласец отрони тя. — И много хубаво, че са стреляли успешно, макар че като тръгнаха, не помня да взеха копия и стрели. Ама щом е било успешно, все са улучили нещо и са се наяли. На бас, че е било наложително да си хапнат. Пък ако бях на твойто място, мойто момиче, ей-сегичка щях да си легна.

Грима сънува.

Беше много, ама много объркан сън. Те сънищата са си такива. Никога не идват в спретната опаковка. Сънува силен шум и ярки светлини. И очи.

Очички, жълти очички. И Масклин, покачен на някакъв клон. Провира се нагоре през листака и току наднича надолу, към жълтите очички.

Виждам какво прави в момента — помисли си тя. — Жив е. Така си и знаех, естествено. Само че в тоя Открит Космос имало повече шума, отколкото си мислех. Или пък това въобще не е вярно и аз само сънувам…

После някой я събуди.

Да се чудиш какво ли означава този или онзи сън никога не е било кой знае колко умно занимание. Тъй че тя си го спести.

През нощта отново заваля сняг. Бръснещ вятър зафуча. Неколцина номи претърсиха бараките и домъкнаха някой и друг зеленчук, пропуснат от човеците, но количеството си беше направо за оплакване. Свързаният човек по някое време заспа и захърка — все едно някой разрязваше дебел кютук с тъ-ъ-ъничко трионче.

— Останалите ще дойдат сутринта и ще го потърсят — предупреди ги Грима. — Дотогава трябва да сме се измели оттук. Май ще се наложи да…

Тя млъкна. Всички се ослушаха.

Нещо мърдаше под пода.

— Остана ли някой долу? — прошепна тя.

Номите заклатиха глави. Едва ли някой би поискал да остане под пода и да мре от студ, когато горе в Канцеларията беше топличко и светло.

— И плъхове не са — вслуша се тя.

После някой ги повика — хем силно, хем приглушено. Все едно хем иска да го чуят, хем му се ще да не се чува много-много.

Ама това бил Сако!

Те измъкнаха откъртената от човеците дъска и му помогнаха да се изкатери. Целият беше в кал. Залиташе от умора.

— Никого не намерих! — задъха се той. — Навсякъде огледах и нямаше никой и ги видях и ония камиони, и видях, че свети, и си помислих, че човеците са още тука, и влязох, и ви чух, и хайде веднага с мене, щото Доркас…

— Жив ли е?! — подскочи Грима.

— Ами ако не е, значи доста добре ругае за умрял — изтърси Сако и за малко самият той да не се изтърси на пода.

— Мислехме, че всичките сте умре… — започна Грима.

— Всичките сме добре. Без Доркас. Като скачаше от камиона, се удари! По-бързо, моля ви !

— Тъй като те гледам, май никъде не трябва да ходиш! — изправи се Грима. — Само ни кажи къде е!

— Докарахме го до средата на черния път, и така се скатахме, че избързах напред — избърбори Сако. — Те са там, под плета, и… — погледът му падна върху огромния хъркащ човек. Ококори очи.

— Пленили сте човек ?! — Той се препъна от изумление. — Май трябва да си почина, страшно съм се скапал — измърмори и аха-аха да се тръшне по очи, но Грима го прихвана и го положи на пода възможно най-внимателно.

— Някой да го занесе на топло. И вижте дали е останало някакво ядене — нареди тя. — Искам някои от вас да дойдат с мен да търсим останалите. Хайде де. Не е хубаво да си навън в такава нощ.

По лицата на доста от номите се четеше подкрепа на една такава гледна точка, а именно, че сред онези, за които не е хубаво да са навън, са и те самите.

— Доста вали — колебливо се обади един. — В тая тъмница и в тоя сняг едва ли ще ги намерим.

Грима се облещи.

— Бихме могли. Бихме могли да ги намерим и в тая тъмница, и в тоя сняг. Няма как обаче да ги намерим, ако си седим на светло и топло. Аз така знам.

Няколко номи се запромъкваха напред през тълпата. Грима позна майката и таткото на Нути и родителите на някои от момчетата. После под масата настана лека суматоха — по-старите моми се бяха скупчили там да се топлят и да се намрънкат едно хубаво.