Тери Пратчет - Грима и Доркас

Най-накрая човекът остави вестника на бюрото и се протегна към нещо до него. Номите съзряха пакет сандвичи, по-големи от самите тях, и термос. Човекът го отвори, над него се заиздига пара и във въздуха се разнесе гъделичкащ мирис.

Смъкнаха се долу и докладваха на Грима. Тя седеше до подноса. Бе наредила на шестима от по-старите и разумни номи да застанат около него на стража и да пъдят децата.

— Не прави нищо. Само си седи. Веднъж-дваж погледна през прозореца.

— Значи ще виси тук цяла нощ — заключи Грима. — Предполагам, че хората вече са се зачудили кой ли ги прави всички тия бели.

— И сега какво?

Грима подпря брадичка с длани.

— Ами сещам се за ония другите съборетини отсреща. Там можем да отидем.

— Доркас каза… казваше, че там било много опасно — предпазливо се обади един ном. — Щото нали там било пълно с всякакви вехтории и не знам си какво още. Много било опасно, тъй разправяше.

— Много по-опасно от тука? — В гласа на Грима се промъкна следа от едновремешния й сарказъм.

— Затапи ме.

— Моля ви, госпожице…

Беше една млада номка. Те се отнасяха към Грима направо със страхопочитание, защото крещеше по мъжете, без да й мигне окото, и четеше най-добре от всички. Номката държеше в ръце бебе и колчем си довършеше изречението, приклякаше в реверанс.

— Какво има, Сорит?

— Моля ви, госпожице, тия дечица тука вече са страшно гладни, тука долу няма нищо добро за ядене… — И тя хвърли умолителен поглед на Грима.

Грима кимна. Запасите — или каквото там бе останало от тях — бяха в другите бараки. Човеците бяха открили главния им склад за картофи и сигурно заради това заложиха отровата. То и без това ни огън можеха да запалят, ни месо имаше. Вече дни наред никой не бе ходил на лов, защото според Низодемус Арнолд Брос щял да се погрижи за тая работа.

— Мисля, че веднага щом се съмне, всички ловци, които могат да се прежалят, трябва да излязат Навънка — каза Грима.

Замислиха се. До зората имаше още много време. За един ном нощта е равна на цели три денонощия…

— Има сума ти сняг — обади се един ном. — Значи имаме вода.

— Ние без ядене ще минем, ама децата…

— Старците и те — допълни друг. — Нощес пак ще хване мраз. Нямаме ток, пък и огън не можем да запалим.

Седяха, вперили очи в калта.

Ето какво си мислеше Грима в момента: не се дърлят. Не мрънкат. Работата е толкова дебела, че забравиха и да се карат. Нито пък се обвиняват.

— Добре — обади се тя. — Та какво мислите вие, че трябва да правим?

Човекът пусна вестника и се ослуша.

Откъм стените нещо шумолеше. Някой дращеше под пода.

Извъртя очи към масата.

Групичка дребосъци мъкнеше нанякъде пакета му със сандвичи. Премига.

После изрева и опита да се изправи — но изведнъж откри, че някой е вързал краката му за краката на стола. И то много здраво.

Хвърли се напред. Друга група дребосъци — толкоз бързо се движеха, че едвам успяваше да ги забележи — се измъкна изпод масата и насука кабел около протегнатите му ръце. Само след миг вече бе омотан целия — криво-ляво, но пък много стегнато — и лежеше вързан на пода.

Видяха как огромните му очи взеха да се въртят. Отвори уста и измуча нещо насреща им. Затрака със зъби — приличаха на жълти плочки.

Як кабел беше.

Сандвичите излязоха със сирене и лютеница. Отвориха капака на термоса — оказа се пълен с кафе.

— Магазинска храна! — понесе се сред номите. — Хубава магазинска храна! Като едно време!

Прииждаха в стаята на талази. От всяка пукнатина, от всяка миша дупка извираха номи. До масата грееше електрическа печка. Някои насядаха в смирени редици пред греещия червен реотан. Други взеха да обикалят из тясната Канцелария.

— Успяхме! Също като в оная книга — „Пътешествията на Гали Дзвер“! Колкото по-големи стават, толкова по-трудно се предават!

Такива работи си приказваха.

Сред мислителите възникна школа, която твърдеше, че трябвало да убият човека. Пощурелите му очи ги следваха по пода. Номите тъкмо бяха намерили кутията.

Седеше на един от рафтовете. Жълта. На капака й се мъдреше картинка: един адски нещастен плъх. А под него бе написано с големи червени букви: плъхомор . На гърба й…

Грима се опита да разчете дребните буквички отзад. Набърчи чело.

— Тука пише: „Хапнат ли веднъж, не се връщат за още!“ — измърмори тя. — И очевидно вътре има полидихлорометилон 4, каквото ще да е това! Прочиства къщата от Гадни Дребни…