Тери Пратчет - Грима и Доркас

Доркас излезе прав. Появяха ли се някъде веднъж, човеците винаги се връщаха. Кариерата си беше тяхна. Пред бараките бяха паркирани три камиона. Човеците бяха плъзнали навред. Някои поправяха оградата. Други смъкваха от камионите кашони и макари. А някакъв дори се бе захванал да разчиства Канцеларията на управителя.

Номите се бяха потулили кой където свари и сега страхливо се ослушваха. Скришните места не достигаха за две хиляди номи — колкото и да са мънички те.

Денят се проточи страшно дълго. В сенките под някои бараки, в сумрака под таргите, че дори и по прашните мертеци под ламаринените покриви — номите се скатаваха кой как може.

Някои от проходите бяха толкоз тесни, че и пощенска картичка не можеше да мине през тях. Старият Мънби Сладкарий и почти цялото му семейство изведнъж се намериха на светло и взеха да примигват — някакъв човек беше вдигнал опърпания стар кашон, под който се бяха смушили. Спаси ги само стремителния скок към купчина консервни кутии. И, естествено, фактът, че като се захванат с нещо, хората не се заглеждат много-много точно какво правят.

Ама де това да беше най-лошото!

Най-лошото излезе далеч по-лошо.

Номите кротуваха в шумния мрак и не смееха да гъкнат. Усещаха как техният свят се разпада. Не защото човеците мразеха номите. А защото не ги забелязваха .

Токът на Доркас, например. Той си беше играл сума ти време да увива разни жички накуп, а накрая изнамери и безопасен начин за крадене на ток от таблото с бушоните. Човекът, без хич да се замисля, ги извади, почовърка ги с една отвертка и после монтира ново табло, с ключалка. А после оправи и телефона.

Номите от Магазина имаха нужда от ток. Не помнеха такива времена, когато да са карали без него. За тях той беше естествен като въздуха. А сега в техния свят се бе възцарил безкраен, непрогледен мрак.

И ужасът ставаше все по-голям. Грубите подови дъски се тресяха над главите им. Сипеше се прах, хвърчаха трески, метални барабани трополяха — същински гръмотевици. Грохотът на чуковете кънтеше непрестанно. Човеците се бяха върнали и май бяха решили да останат.

Е, всъщност си тръгнаха, все пак. Когато дневната светлина се стопи в зимното небе, сякаш изстиваше стомана, някои от човеците се качиха в камионите и ги подкараха по черния път.

Но преди да си тръгнат, направиха нещо съвсем смайващо. Номите тъкмо бяха запълзели нагоре, за да се измъкнат, като усърдно се настъпваха по главите, и изведнъж някой изтръгна една дъска от пода. Грамаданска ръка се протегна надолу и постави на утъпканата земя под пода мъничко подносче. После бутна дъската обратно и отново настана мрак.

Номите седяха в мрачината и се чудеха защо ли, да му се не види, човеците им дават ядене. И то след ден като тоя.

На подноса имаше купчина брашно. Не беше кой знае какво, ако се сетиш за храната в Магазина, ала на номите, цял ден стояли гладни и нещастни, им замириса на хубаво.

Двама от по-младичките се промъкнаха по-наблизо. Ух, какви лиги им потекоха от този мирис… Единият награби цяла шепа.

— Не го яж!

Грима си пробиваше път с лакти през натрупалата се тълпа.

— Ама виж го само как мири… — изчурулика единият.

— Някога да сте помирисвали нещо подобно?

— Ами не…

— Значи не сте наясно дали става за ядене, нали? Я ме чуйте сега. Аз знам това-онова. Там, където живеехме…, където живеех аз преди, в дупката край магистралата, имаше едно такова място, дето човеците ходеха да ядат, и понякога в кофите за боклук отзад намирахме прах като тоя. Хапнеш ли го, и умираш!

Номите се втренчиха в мъничкото невинно подносче. Храна, от която се мре? Нещо не се връзваше.

— Спомням си как веднъж в Магазина намерихме някакви консерви с месо — обади се възрастен ном. — Спомням си, ядохме ги, и после ни хвана много гадно разстройство. — Той погледна обнадеждено Грима.

Тя поклати глава.

— Не е същото. Там покрай него се въргаляха умрели плъхове. И май че не бяха умрели много мирно и кротко. Бррррр — потрепера тя.

— О…

Номите пак се втренчиха в подносчето. А отгоре нещо тупна тежко.

В Кариерата беше останал човек.

Седеше на стария въртящ се стол в Канцеларията на управителя и четеше вестник.

Номите внимателно го наблюдаваха през една дупка от чеп. Виждаха се огромни ботуши, над тях се бяха ширнали панталони, после идеше яке с вид на хълмист планински район, а най-отгоре — далечният отблясък на електрическа крушка върху голо теме.