Тери Пратчет - Грима и Доркас

Останалите номи не посмяха и да гъкнат. Щом на Низодемус му се иска да се изтъпанчи пред някоя кола — ами добре, да си се тъпанчи, тях какво ги засяга.

— Ние всички ще ги срещнем!

— Ъ-ъ… кво? — обади се някой из тълпата.

— Братя! Нека тук застанем твърди, непоколебими, и да докажем на Заповед, че сме единни в своя отказ да му се подчиним! Хм! Ако вярвате истински в Арнолд Брос, нищо не ще ви навреди!

Мигащата лампа почти бе изкачила стръмнината. Скоро щеше и да прекоси широката площадка пред Портала. Тежката верига безпомощно висеше под строшения катинар.

Грима отвори уста. Искаше да каже: „Я не изтъпявайте, бунаци с бунаци. Арнолд Брос въобще не иска да преграждате пътя на колите. Виждала съм какво става с номите, които им преграждат пътя. После се налага роднините да ги погребват в пликчета.“

Аха-аха да избълва всичкото това, но сетне реши да си замълчи. Месеци наред все някой бе нареждал на номите какво да правят. Може би вече беше време да се сложи край на това.

Сред тълпата съзря много разтревожени лица. Те я гледаха. Някой се обади:

— Грима, какво да правим ?

— Ъхъ — обади се и друг. — Тя нали е Шофьор. Те най-добре знаят какво да се прави.

Грима се усмихна. Не беше от най-веселите усмивки.

— Направете така, както смятате за най-добре — тихо каза тя.

Хорово сподавено „хлъц!“

— То тъй де — обади се трети. — Ама, Низодемус разправя, че можеме да я спреме тая пущина, ако се навием, че можеме. Туй верно ли е, или как?

— Не знам — отвърна Грима. — Вие може и да можете. За себе си знам, че не мога.

Врътна се на пети и забърза към бараките.

— Изпъчете гърди! — изкомандва Низодемус. Въобще не бе чул тревожния спор. Сигурно в момента не чуваше нищо освен ония гласчета вътре в главата си.

— Да направим както смятаме за най-добре! — тросна се някой. — Че то туй помощ ли е?

И те стояха. Стотици номи гледаха колата, която приближаваше все повече. Низодемус бе излязъл леко напред, прострял ръце към небето.

Чуваше се единствено скърцането на гумите по чакъла.

Ако някоя птичка хвърлеше едно око към Кариерата през следващите няколко мига, сигурно щеше да се шашне.

Ами! Сигурно нямаше да се шашне. Те птичките са си малко тъповати и им струва доста напъни дори и с обичайното да се оправят, та за необичайното хич няма и какво да си приказваме. Е, да речем, че това е една необикновено интелигентна птичка — например забегнал говорещ гарван или пък папагал, отвян от свиреп ураган на хиляди мили от дома. Та ето какво щеше да си помисли:

О-о! Я-а-а, каква голяма дупка има в тоя хълм. А вътре има разнебитени ръждясали бараки. Ей, чак пък и ограда.

Гледай я тая кола със синята лампа как пълзи по хълма. Опа, минава през портала.

Тия пък черни петънца пред нея, по земята, какви ли са. Едното се е изтъпанило насред пътя, седи и не мърда, пък другите… другите…

… си плюят на петите и хукват да бягат. Отървават си кожите.

Никога вече не видяха Низодемус, макар че по-късно отряд номи с държеливи стомаси се върна на местопроизшествието и изръшка браздите и калта.

Така че плъзна следният слух: вероятно в последния момент е подскочил, вкопчил се е за нещо по колата и се е изкатерил някак си отгоре й. И там си и останал — ужасно го било срам да се появи пред другите. Колата се върнала откъдето била дошла, той се смъкнал долу и после си заживял там мирно, кротко, без да вдига патърдия. По свой си начин той беше добър ном — рекоха си те. Каквото и да разправяте за него, ама той си вярваше и правеше онова, което мислеше за редно. Та съвсем справедливо беше да се загуби и сега да си живее нейде по широкия свят.

Тъй си разказваха помежду си. Тъй го записаха и в „Книгата на номите“.

А пък онова, което може би си мислеха в онези мигове насаме със себе си, преди сън… е, то това си е тяхна работа, нали така?

Човеците бавно се блъскаха край влака и край останките от камиона. Още много коли бяха пристигнали — с онази скорост, която на човеците им се вижда бясна. А върху доста от тях светкаха сини лампи.

Номите се бяха научили, че е редно да се притесняват от неща, върху които святкат сини лампи.

И ландроувърът беше там. Единият от човеците сочеше разнебитения камион и крещеше нещо на другите. Беше отворил капака на потрошения мотор и сочеше акумулатора — по-точно сочеше, че го няма.

Вятърът шумолеше във високата трева зад железопътната линия. А известна част от въпросната висока трева си шумолеше ей така, без да има нищо общо с вятъра.