Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Я намерете един по-дълъг прът, така че да стигнем кабината… — каза той. — Моля ви!

Подчиниха му се с възторжена готовност.

Доста приличаше на кабината на онзи камион, с който забегнаха навремето от Магазина. Събуди стари спомени.

— Уха! — възкликна Сако, — и ние, всички заедно, сме карали такова нещо?

— Седемстотин бяхме — гордо рече Доркас. — Татко ти беше един от тях. А вие бяхте отзад, в каросерията, с майките си. Да, всички вие, момчета.

— Ей, аз да не съм момче случайно! — изрепчи се Нути.

— Ох, прощавай — поправи се Доркас. — Грешка на езика. Едно време момичетата предимно си седяха вкъщи. Не, не че сега имам нещо против да излизат от време на време и да правят разни работи — побърза да добави той. Не му се разправяше с Грима номер две. — Не, хич даже нищо против нямам.

— Ще ми се да съм била по-голяма по време на Пътуването — размечта се Нути. — Сигурно е било жестоко.

— Ъхъ, акъла си изкарах тогава — поклати глава Доркас.

Останалите кръстосваха из кабината също като туристи из катедрала — зяпаха като невидели. Нути се опита да натисне някакъв педал.

— Страхотно! — прошепна си тя.

— Сако, качваш се горе и измъкваш ония ключове! — изкомандва Доркас. — Останалите, стига сте се размотавали. Тия човеци всеки момент ще се върнат! Нути, престани с това „Бръмммм! Бръмммм!“ Убеден съм, че добрите момичета не издават подобни звуци — добави той неубедително.

Сако се изкатери по кормилото и се сбори юнашки с ключовете. Накрая успя да ги измъкне. Останалите щъкаха из кабината.

Грима не беше с тях. Не поиска да се качи. Всъщност бе притихнала съвсем. Седеше долу с начумерена физиономия. Ами все някой трябваше да й го каже — рече си Доркас. Огледа се из кабината. — Я да видим сега. Акумулатор взехме, и гориво взехме, какво още ще му трябва на Джекуб?

— Ей, хора — подвикна той. — Давайте да се измитаме оттук. Нути, стига си се опитвала да мръднеш това или онова! Ако се налага да преместим скоростния лост, то всички тук ще трябва да се напънем! Самичка никаква няма да я свършиш! Айде по-живо, човеците ще се домъкнат ей-сегичка!

Той отиде зад вратата… и изведнъж зад гърба му се чу „Щрак“!

— По-живо, казах… Ей, какво си мислите, че правите?

Младите се облещиха насреща му.

— Проверяваме дали можем да преместим скоростния лост, Доркас — невъзмутимо обясни Нути. — Ако натиснем ей онова копче, ще…

— Не натискайте копчето! Да не сте го пипнали!

За Грима първият намек, че нещо май не е както трябва, беше едно кратко и гадно „Дрън!“ После някаква сянка изведнъж се стовари върху й.

Камионът бе потеглил. Не особено бързо — нали предните гуми бяха спукани. Да, ама черният път пък беше стръмен. Тръгна си като нищо. А пък това, че е тръгнал бавно, въобще не значеше, че все тъй ще си върви, я.

Тя се оцъкли, ужасена.

Черният път вървеше между два високи насипа и излизаше право на шосето — да, и после право на прелеза.

— Казах ви да не го натискате! Да съм ви казал „Натиснете го“? Да не сте го пипнали, ви казах!

Вцепенени от ужас, номите се блещеха насреща му. Устите им изглеждаха така: О-О-О-О-О-О-О!

— Това не е скоростният лост. Това е ръчната спирачка, малоумници такива!

Но те чуваха само дрънченето и усещаха леката вибрация.

— Ъ-ъ-ъ — Гласът на Сако трепереше. — Ъ-ъ-ъ, Доркас, ама какво е ръчна спирачка?

— Онова нещо, дето като спре тая пущина на стръмно или където ще да е, го държи да не мърда! Я не ми стойте така! Помогнете ми да я дръпнем обратно!

Кабината много, много лекичко бе започнала да се клатушка насам-натам. Камионът определено се движеше. Ама не и ръчната спирачка. Що се отнася до нея, тя не помръдваше. Доркас се напъваше, напъваше… докато накрая пред очите му не затанцуваха сини и лилави петънца.

— Ама аз само побутнах ей-онова крайното копче! — избърбори Нути. — Исках само да видя какво е!

— Добре де, добре… — Доркас се огледа. Лост му трябваше на него. И още към петдесетина номи. А пък онова, което най-много му трябваше, е въобще да го няма тук, на това място.

Той се заклатушка към вратата. Подът подрипваше. Надникна предпазливо Навънка. Плетът полекичка се изнизваше покрай тях, все едно не се е разбързал за никъде, но пък черният път под колелата вече изглеждаше като размазан.