Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Не, в нея се разказва за човек. Аз ти казвам — за нас. За хора с нормални размери — също като нас. Само че са облечени в зелено, а на главите имат едни такива бели клечки на бучици. Понякога човеците ни оставяли купички с мляко, пък ние сме им вършели къщната работа. И крилца сме били имали, като пчеличките. Такива работи пишат за нас по книгите. Викат ни „духчета“. Пишеше го в една книга — „Приказки за малките вълшебници“.

— Не мисля, че са ни притрябвали крилца — усъмни се Доркас. — Така и така ще им липсва подемна сила, никаква работа няма да вършат.

— И си мислят, че живеем в гъбите.

— Ами? Каква смахната идея!

— И си мислят, че им поправяме обувките.

— Е, това по̀ бива. Хубава работа, стабилна…

— Освен това пишеше, че боядисваме цветята, та да са по-шарени.

Доркас се опули.

— А, не — рече той най-накрая. — Цветята съм ги разглеждал най-подробно. Цветовете са си като вградени вътре в листенцата.

— Ние сме истински — настоя Грима. — Правим истински неща. Що пишат такива работи за нас по книгите?

— Ти пък намери кого да питаш. Аз чета само наръчници, а те книги като книги ли са… Е, вътре има разни списъци и номерата на частите, ама…

— Ако човеците ни докопат някога, точно на това ще ни обърнат. На малки сладки човечета, които боядисват цветенца! Те няма да ни позволят да бъдем нищо по-различно. Ще ни превърнат в… хорица — въздъхна тя. — Някога да си имал чувството, че никога няма да научиш всичко онова, което ти трябва?

— Ами че да. Непрекъснато го изпитвам.

Грима се намръщи.

— Едно нещо обаче го знам — натърти тя. — Когато Масклин се върне, той трябва да има къде да се върне, разбра ли ме?

— О-о-о! — рече Доркас.

И повтори:

— О-о-о, да. Разбрах.

В леговището на Джекуб цареше студ на бучки. Другите номи никога не идваха тук — вонеше и ставаше течение. А това за Доркас бе добре дошло.

Той притича и се вмъкна под огромния брезент, където живееше Джекуб. Доста време му трябваше, докато се изкатери на любимото си място върху чудовището — макар и да използваше летвичките и въженцата, които с толкова мъка беше вързал по това огромно… по този огромен дракон.

Поседна да си поеме дъх.

— Искам само да им помогна на моите хора — тихо рече той. — Давам им ток, например, улеснявам им живота… Ама едно „благодаря“ не са ми казали, да знаеш. Искат да пиша табели — пиша табели. Сега пък на Грима й щукнало да се бори с човеците. Тъпче си главата с разни идеи от книгите и тя. Знам, че го прави, за да не мисли толкова за Масклин, ама нищо няма да излезе от тая работа, помни ми думата. Ама ако аз не й помогна, работите съвсем ще се объркат. Не искам никой да пострада. Нашите хора не можеш ги поправи толкоз лесно, колкото вашите.

Той тропна с пети по… Какво ли точно му се падаше на Джекуб това? Ами, да речем, по врата на Джекуб.

— Добре си си ти. Спинкаш си тука. Сладка почивка, таквоз…

Втренчи се продължително в Джекуб.

— Абе, чудя се аз…

Изминаха пет дълги минути. Доркас току щръкваше нейде измежду оплетените сенки, като през цялото време си мърмореше под мустак разни неща: „Туй тука е умряла работа, за нищо не става. Нов акумулатор иска…“ или „Ей на туй пък май нищо му няма, само един парцал да му се удари, и…“ и „Хммм, ами че то в резервоара няма никой…“

Най-накрая се измъкна изпод прашния брезент и потри доволно ръце.

Всеки си има цел в живота, рече си той. Нали точно заради нея живее.

Низодемус иска нещата да си останат такива, каквито бяха. Грима иска Масклин да се върне. А пък Масклин… Знаеш ли го какво точно иска Масклин. Само, че е нещо много голямо.

Ала всички те си имат цел . А щом имаш цел в живота, сякаш си пораснал цяла педя.

А пък сега и аз си намерих цел в живота.

Човекът се върна, и то не сам. След камионетката пъплеше един доста по-едър камион, на който бе изписано отстрани „Камък и чакъл — Блекбъри“. Тънкият сняг се превръщаше под гумите му в жвакаща кал.

Той се потътри по черния път, а щом излезе на площадката пред портала, забави и спря.

Да, ама не особено успешно. Задницата му поднесе и почти се заби в плета. Моторът се поизкашля и млъкна. Чу се меко „фъссссс“. И много, много бавно камионът клекна.

От кабината се измъкнаха двама човека, заобиколиха го и огледаха гумите една по една.

— Ама те се сплескаха само най-отдолу! — прошепна Грима в храсталака. Там се криеха.

— А, няма нищо — процеди Доркас. — Номерът на гумите е, че сплесканото винаги остава отдолу. Ей, глей само какво нещо може да постигне ном, като има някой и друг пирон подръка, а?