Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Ама сега слагат отровна храна.

— Туй хич не е добре.

— Давайте да се връщаме.

Навън снегът все още валеше, ала на парцали — все едно продаваха последните снежинки на едро, с намаление. На изток хоризонтът бе очертан в червено. Това все още не бе зора — бе само обещание за зора. Не изглеждаше много окуражаващо. Когато слънцето най-после изгрееше, щеше да открие, че е затворено зад облачни решетки.

Накършиха някакви изсъхнали буренаци и стъкмиха нещо като стол за Доркас — щяха да го носят четирима. Беше излязъл прав за заслона, който осигуряваше плетът. Снегът покрай него не беше много дълбок, но пък бе целият покрит със суха шума, клонки и боклуци. Едвам се тътреха през тях.

Сигурно е страхотно да си човек — помисли си Грима, когато роклята й се закачи за някакви бодли, дълги колкото ръката й до рамото, и се съдра. Масклин беше прав — този свят си е наистина техен. Правен е точно по тяхна мярка. Ходят където си щат, правят каквото си щат. Мислим си, че и ние правим нещо — а какво правим? Живеем по скришните кьошета на техния свят — под подовете, и крадем от тях.

Останалите номи се мъкнеха в тягостно мълчание. Единственият звук освен хрущенето на стъпките в снега и в шумата беше мляскането на баба Моркий. Беше намерила глогини и сега ги дъвчеше. По физиономията й се разливаха всички признаци на доволството. Беше предложила глогините на тоз-онзи, по другите ги намираха за горчиви и неприятни.

— Въпрос на вкус — бе измърморила тя и бе хвърлила поглед към Грима.

Май на всички ни ще се наложи да придобием точно нейния вкус — помисли си Грима. Не обръщаше внимание на оскърбения поглед на бабата. Единствената надежда е, след като се върнем, да се разцепим на малки групички и лека-полека да се изнижем из Кариерата. Да навлезем навътре в полето и да заживеем пак в изоставените заешки дупки, и да ядем, каквото ни падне. Някои може и да оцелеят през зимата, но старците ще измрат.

Чао, чао, електричество, чао, чао, четене, чао, чао, банани…

Но аз ще остана в Кариерата и ще чакам Масклин да се върне.

— Горе главата, мойто момиче — опита се да прояви дружелюбие баба Моркий. — Не гледай тъй кахърно, де! Тя тая, дето я мислиш, може и хич да не стане, аз все тъй си казвам.

Дори и бабата се шокира, когато Грима я погледна — по лицето й не бе останала и капчица цвят. Момичето на няколко пъти зяпна…

После се свлече много бавно, сгърчи се край коленете й и… се разрида.

По-шокиращо нещо не бяха и чували. Грима крещеше по хората, оплакваше се, вдигаше кавги и командваше наляво-надясно. Да плаче — то не беше за вярване . Все едно целият свят се е преобърнал с краката нагоре.

— Ама аз само се опитах да я поразведря — изхленчи баба Моркий.

Сконфузени, номите стояха наоколо в кръг. Никой не смееше да доближи Грима. Кой знае какво можеше да ти се случи. Ако се опиташ да я потупаш по рамото и да й кажеш „Е де, е де“, не знаеш как ще реагира. Току-виж ти отхапала ръката!

Доркас изгледа всички поред, въздъхна и се измъкна от стола си. Грабна някаква клечка, подпря се на нея и изкуцука до Грима.

— Нали ни намери. Ето, връщаме се в Кариерата. Всичко е наред.

— Нищо не е наред! Трябва да се махаме! — изхлипа тя. — По-добре да си бяхте останали в дупката! Всичко е тръгнало наопаки!

— Е, аз бих казал, че…

— Нямаме какво да ядем, не можем да спрем човеците, притиснали са ни в тая Кариера като в капан, а аз се опитвах да държа хората заедно… пък сега всичко отиде .

— Още в самото начало трябваше да се преместим в оня хамбар — поклати глава Нути.

— Вие и сега можете — рече Грима. — Всички по-млади ще могат. Само се махайте оттук, колкото се може по-далече!

— Но децата няма да могат да го изминат този път. Пък и старците едва ли ще се справят със снега — обади се Доркас. — И ти го знаеш . Просто си се отчаяла.

— Опитахме какво ли не! Само дето стана по-лошо! Мислехме си, че Навънка ще заживеем добре, а пък то всичко тръгна да се разпада!

Доркас й хвърли дълъг, неразбиращ поглед.

— Ако щете, още ей-сегичка можем да се откажем! — продължи тя. — Направо да легнем ей тука и да умираме! Това ни е останало!

Ням ужас.

Прекъсна го Доркас.

— Ъ-ъ — каза той. — Ъ-ъ. Сигурна ли си? Ама наистина?

Тонът му накара Грима да вдигне очи.

Всички номи вдигнаха очи.

Там отгоре ги гледаше лисица.

Беше един от онези мигове, когато самото Време замръзва. Грима съзираше жълтозеленикавите пламъчета в очите на лисицата. Дъхът й излизаше на облаци от ноздрите. Провеси език.