Тери Пратчет - Грима и Доркас

— Това ми прилича на… на някакъв голям парцал…

— Онова нещо е, хм, под него. Всички ли са тук? — Доркас сви шепи около устата си. — Всички ли са тук? — провикна се той. После се обърна към Нути.

— Трябва да знам кой къде е. Не ми се ще някой да се стресне, но пък не искам и разни навлеци да ми се пречкат.

— В какво да ти се пречкат? — попита Грима, но той не й обърна внимание.

— Сако, събери няколко момчета и домъкнете ония работи, дето ги скрихме в плета. Акумулатор определено ще ни потрябва, пък и с горивото не знам как е.

— Доркас! Какви ги мътиш? — тропна с крак Грима.

Знаеше го Доркас — понякога ставаше такъв. Когато си мислеше за машини и за ръчен труд, хората май хич не ги и забелязваше. Дори и гласът му ставаше друг.

Той се втренчи в нея продължително — все едно я виждаше за първи път. После сведе поглед.

— Ми такова, то, май по-добре, ъ-ъ, ела да видиш… Ще се наложи да го обяснявам на всеки, та ще ми потрябваш. Тебе много по те бива за тия работи.

Грима го последва. Подът студенееше под краката им. В бараката продължаваха да прииждат номи. Трупаха се угрижено покрай стените.

Вмъкнаха се под брезента — сякаш в огромна, прашна пещера.

Гума — също като на камион — се възправи застрашително срещу тях в мрака. Беше само на педя разстояние, а браздите й бяха много по-дълбоки от всички гуми, които Грима бе виждала досега.

— О, ама то било камион — колебливо проточи тя. — Държиш си тук камион, а?

Доркас не каза нищо. Просто посочи нагоре.

Грима погледна. Просто погледна още по-нагоре.

Право в устата на Джекуб.

Понякога думите не стигат — трябва и музика. Понякога описанията не стигат. И книгите като филмите трябва да си имат звукова пътечка.

Тука идва нещо тежко. Да се свири на орган.

Грима се облещи.

ТъдъдъДЪЪММ!!

Не, не може да е жив — помисли си тя отчаяно. Не, няма да ме ухапе, не. Доркас нямаше да ме доведе тук, ако знаеше, че чудовището може и да поиска да ме ухапе. Не ме е страх. Хич даже не ме е страх. Аз съм мислеща, разумна номка и не ме е страх !

— Сигурно гумите са така дълбоко набраздени, за да се постигне по-добро сцепление със земята. — Гласът на Доркас идваше сякаш от много, много далеч. — Виж, навсякъде съм го огледал, и знаеш ли какво — нищо, ама нищо му няма. Само дето е много стар…

Погледът на Грима се плъзна по масивната жълта шия.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— И после си помислих, че сигурно ще може да запали. Тия, дизеловите мотори, всъщност въобще не са сложни, пък и в една книга намерих рисунки, макар че ей тия тръби тука не ми са много ясни. Май хидравлика му викат. На някаква пейка я намерих книгата — „Наръчник на механика“. Ударил съм му по една грес където трябва, поизлъсках го така… — бърбореше Доркас.

ТъдъдъДЪЪММ!!!

— Предполагам, че човеците, или каквито са там, са си знаели, че ще се връщат. Качвах се в кабината да огледам таблото — да знаеш, по-лесно ще е, отколкото с камиона, само дето, то ясно де, има разни допълнителни лостове за тая хидравлика, ама това не е никакъв проблем, стига да има достатъчно гориво, пък то…

Той млъкна. Бе се усетил, че тя не отговаря.

— Ей, как си?

— Ка-ка-какво е това? — хлъцна Грима.

— Че нали тъкмо това ти обяснявам. Страшна работа е! Виж, по тия тръби пък се изпомпва нещо, дето кара ония работи горе да мърдат, а пък тия бутала натискат, и тогава оная ръчка там…

— Не те питам за тия работи. Питах те какво е — търпеливо каза Грима.

— Че не съм ли ти казал? — невинно я изгледа Доркас. — Е, името му си го пише на него. Ей там горе, виж.

Тя погледна, накъдето й сочеше. Набърчи вежди.

— ДЖ… К… Б… Джкб? Джекуб? Няма гласни. Че какво ли ще да е това?

— Де да знам — вдигна рамене Доркас. — Не ме бива по имената. Ама както и да е, съвсем на място си звучи. Я ела отсам.

Тя го последва като сомнамбул. Отново впери поглед в мрака под брезента.

— Я виж там. Надявам се, че няма как да сбъркаш това какво е.

— Олелееее… Малелееее… — Грима затисна уста с ръце.

— Да — кимна Доркас, — тъкмо туй си и помислих. Като го видях за първи път, си рекох — о, че то туй си било някакъв особен чешит камион, тъй, тъй… и после се качих тука и видях, че имал и…

— Зъби — прошепна Грима. — Големи грамадански железни зъби!!!

— Точно така! — гордо се изпъчи Доркас. — Джекуб. Вид камион. Камион със зъби.