Тери Пратчет - Грима и Доркас

В тъмната Канцелария човекът се събуди, помуча си малко и се опита да се измуши из омоталата го паяжина от кабели. След сума ти усилия успя да си измъкне на свобода почти цялата ръка.

Онова, което направи след това, би изненадало повечето номи. Той сграбчи един стол и с много пъшкане успя да го прекатури. Придърпа го някак, пъхна единия му крак под кабелите и изръмжа.

Минута по-късно вече седеше на пода и размотаваше остатъците от кабелите.

Грамадните му очи се извъртяха към листчето.

Известно време се звери срещу него, потривайки ръце. После вдигна телефона.

Доркас боязливо побутна един кабел.

— Сигурен ли сте, че акумулаторът е свързан правилно, сър? — обади се Сако.

— Нямам представа тия червените кабели, по какво се различават от черните, нали знаете — прошушна Доркас и побутна друг кабел.

— Тогава може би в акумулатора няма достатъчно ток — подсказа Грима. Надничаше над раменете им. — Сигурно токът вътре е изтекъл или е пресъхнал.

Доркас и Сако се спогледаха.

— Токът не изтича — търпеливо разясни Доркас, — нито пък съхне, доколкото знам. Или го има, или го няма. Извинявай — той пак се втренчи в оплетените жици и побутна една. Нещо изпука. Изхвърча тлъста синя искра.

— Там си е — добави той. — Само дето не е където трябва.

Грима се дръпна назад. Подът на кабината беше мазен. Навсякъде групички номи стърчаха и чакаха. Стотици стискаха въженцата, завързани за огромното кормило горе. Други пък държаха летви и блъскаха с тях по педалите като стенобойни машини.

— Ще се позабавим малко — обясни тя. — Токът изчезна.

Навред пъплеха номи. По време на Дългото Пътуване разполагаха с цял камион. Ала кабината на Джекуб беше по-малка и трябваше да се наместят кой където завари.

Ама че сме разпасана команда — помисли си Грима. И си беше вярно. Дори и в трескавата бъркотия преди да потеглят от Магазина, номите бяха успели да помъкнат доста покъщнина. Пък бяха и охраненки. И хубаво облечени.

Сега пък бяха и по-кльощави, и по-хърбави, и по-изпоцапани, а целият им багаж бяха мърлявите опърпани дрехи, които бяха навлекли. Дори и книгите бяха зарязали. Дузина книги заемаха място колкото три дузини номи и макар Грима тайничко да си мислеше, че някои книги са много по-полезни от доста номи, бе приела обещанието на Доркас, че ще се върнат някой ден и ще се опитат да ги измъкнат от скривалището им под пода.

Е, добре, помисли си Грима. Опитахме. Наистина се постарахме. Дойдохме в Кариерата — да се окопаем в нея, да се грижим за себе си, да заживеем както си му е редът. И се провалихме. Мислехме си, че само трябва да си донесем каквото ни трябва от Магазина, само че и каквото не трябва домъкнахме колкото си щеш. Този път ще трябва да се скрием по-далече от хората — а всъщност май излиза, че никъде не е достатъчно далече.

Тя се покатери на паянтовата платформа, направена от летва, поставена напреки на кабината — там щеше да седи онзи, който ще нарежда накъде да вървят. Дори и на нея вече се бяха покатерили номи. Гледаха я в очакване.

Поне да се кара Джекуб ще е по-лесно. Водачите на различните бригади я виждаха, така че нямаше да си имат работа със семафори и въженца като миналия път. Пък и доста от номите вече имаха известен опит…

Дочу как Доркас кресна: „Айде пак!“

Нещо изщрака. Нещо рече „Бррррр“. И… Джекуб изрева.

Ревът му започна да се блъска из стените на бараката. Беше толкова силен, толкова плътен, че сякаш въобще не беше звук, а нещо, което втвърдяваше въздуха и после те халосваше с него. Номите се проснаха по очи по пода на кабината.

Грима, притиснала уши, видя че Доркас търчи и размахва ръце. Бригадата на газта му метна поглед „Кой, аз ли?“ и спря да натиска.

Звукът утихна до плътно боботене „ръммръммръммръммммм“, което все пак им отекваше чак в кокалите. Доркас изтича назад и се закатери — като честичко се спираше да си поеме дъх — към летвата. Най-после я стигна, тръшна се връз нея и си почеса веждата.

— Май че съм поостарял за таквиз работи — измърмори той. — Когато един ном стигне определена възраст, време е да престане да краде грамадни превозни средства. Всеки го знае. Както и да е. Ама си е тръпка. Парада ще командваш ти.

— Как, самичка ли?

— Че защо пък не?

— Ами аз, такова, просто си мислех, че, ами такова, че Сако или някой друг ще се качи тук горе…

„Мислех си, че ще командва мъж.“ Но това си го премълча.

— Много би им се искало — рече Доркас. — Направо си умирах за това. И после ще обикаляме наляво-надясно на зигзаг, хич не се и съмнявам, пък те ще викат „Ухааа“ и „Ехааа“ и знам ли какво още. Не. Искам си едно хубаво кротко пътуване през полята, благодаря много, и да се пипа внимателно.