Тери Пратчет - Грима и Доркас

Той се наведе.

— Ей, вие там долу, готови ли сте?

Чу се хор от нервни дакания. Сред които и едно-две ведри.

— Чудя се дали не сбърках, като сложих Сако да командва газта — заразмишлява Доркас на глас. Изправи се. — Ъ-ъ. Не се притесняваш , нали?

Грима изпръхтя.

— Кой? Аз? Не. Не, че как иначе. Какъв ми е проблема?

— Ами давай тогава!

Пълна тишина — ако не броим боботенето на мотора.

Грима мълчеше.

Да беше тук Масклин — помисли си тя, — щеше да се справи по-добре от мен. Вече никой не го споменава. Нито пък Ангало. Нито пък Гърдър. Не им се ще да се сещат за тях. Това номите сигурно са го научили още преди стотици години — и как да не го научат на такова място, където гъмжи от лисици и разни други твари, дето ти се нахвърлят, и съществуват към стотина гадни начина да умреш. Ако някой изчезне, трябва просто да престанеш да мислиш за него, просто го изхвърляш от главата си…

Но аз непрекъснато мисля за него!

Само си приказвах за жабчета и за цветя, а за неговите мечти дори и не се замислих…

Доркас внимателно обгърна раменете й. Тя трепереше.

— Трябваше да изпратим хора до летището! Щеше да се види, че ни е грижа за тях, и…

— Нямахме време, пък и хора нямахме — каза меко Доркас. — Когато се върне, ще му го обясним. Няма как да не разбере.

— Да — прошепна тя.

— А сега — облегна се назад Доркас, — давай!

Грима шумно пое въздух.

— Първа скорост! — ревна тя. — И мно-о-ого бавно напред!

Бригадите започнаха кой да бута, кой да дърпа. Кабината леко се разтресе. Моторният шум стихна. Джекуб се метна напред, подрипна и спря. Моторът кихна и умря.

Доркас се вторачи в ноктите си, сякаш бяха най-интересното нещо на света.

— Ръчната спирачка, ръчната спирачка, ръчната спирачка… — почна да си бае той под носа.

Грима му метна кос поглед, събра ръцете си на фуния и кресна:

— Отпуснете ръчната спирачка бе, ей! А така! Сега първа, и мно-о-ого бавно напред!

Щрак! И глуха тишина.

— Палимотора, палимотора, палимотора — клатеше се Доркас на пети напред-назад.

Грима се надвеси надолу.

— Върнете всичко както си беше, и го запалете тоя мотор!

Нути — отговорничката за ръчната спирачка — се провикна нагоре:

— Как искате ръчната спирачка, госпожице? Включена? Изключена?

— Какво?

— Не сте ни наредили какво да правим сега с ръчната спирачка, госпожице! — обади се Сако. Номите покрай него взеха да се подхилват под мустак.

Грима заразмахва заканително пръст.

— Виж какво! Ако ви дойда там долу да ви кажа какво да правите с тая ръчна спирачка, всичките до един ще съжалявате, ама изключително много, ясно ли ви е? Сега стига сте ми се подхилвали, ами накарайте туй нещо да мръдне най-после! Я по-живо!

Щрак! Джекуб отново изрева и се размърда.

Надигна се радостна патардия.

— Е, това е! — извика Грима. — Тъй ви искам!

— Вратата, вратата, вратата, забравихме да отворим врататанабаракатаааа — нареждаше си Доркас.

— Не сме я отворили, я! — тръсна глава Грима. Багерът ускоряваше ход. — Че що?! Джекуб е това, ей!!!

Бараката беше много, ама много стара. И много, ама много ръждива. Духнеше ли свирепият вятър, цялата дрънкаше и хлопаше. Единственото що-годе ново нещо по нея беше катинарът на вратата, в която Джекуб нахлу с около шест мили в час. Съборетината издрънча като гонг, отлепи се от основата си и подскочи, а Джекуб я помъкна през Кариерата и я мъкна чак до средата, когато най-после бараката се разпадна сред порой от дим и ръжда, а Джекуб се излюпи от нея като разярено пиле, измъкнало се от запъртък. Повървя и спря.

Грима се надвеси над летвата и нервно взе да тръска ръждата от дрехите си.

— Спряхме — колебливо каза тя. В ушите й все още звънтеше. — Защо спряхме, Доркас?

Той хич и не се помъчи да стане. Когато Джекуб трясна вратата, тоя трясък му бе изкарал всичкия въздух.

— Мисля — поде той, — че сигурно всичките са поразхвърляни насам-натам. Какво си се разбързала така?

— Извинявайте! — чу се долу Сако. — Май тук не сме разбрали нещо!

Грима се стегна.

— Е, добре. Поне се измъкнахме навън. Ей сега ще го измисля. Просто ще… ще… ще…

Гласът й заглъхна. Доркас погледна нагоре.

Пред Кариерата бе паркиран камион. Трима човека вече тичаха към Джекуб с големи, летящи скокове.