Тери Пратчет - Грима и Доркас

Машината подскочи върху каменистия път, водещ кажи-речи към далечния хамбар. Доркас реши да рискува и плахо отвори едното си око. Никога не беше ходил в хамбара. Беше ли някой сигурен, че там има ядене, или просто си предполагаха? Поне ще е топло, сигурно…

Но край хамбара замига светлинка и взе бързо да се приближава към тях.

— Защо не ни оставят на мира ? — изкрещя Грима. — Спрете!

Джекуб бавно спря. Моторът затрака в хладината.

— Сигурно отива надолу към шосето — обади се Доркас.

— Не можем да се върнем.

— Не.

— Нито да продължим.

— Не.

Грима затропа с пръсти по ламарината на Джекуб.

— Нещо друго да ти идва наум?

— Можем да пробваме през полето — предложи Доркас.

— А това къде ще ни закара?

— Като начало — по-далеч оттук.

— Но нали няма да знаем къде отиваме!

Доркас сви рамене.

— Или ще е това, или ще шарим цветенца.

Грима се опита да се усмихне.

— Да ти кажа, ония крилца хич няма да ми отиват.

— Ей, там горе, какво става? — провикна се Сако.

— Трябва да им кажем — прошепна Грима. — Всички мислят, че отиваме към хамбара…

Тя се огледа. Колата се приближаваше. Подскачаше тромаво по черния път. Човеците отсреща също не се предаваха.

— Човеците никога ли не се предават? — запита се тя.

Наведе се надолу.

— Малко наляво, Сако. И после право напред.

Джекуб подскочи и се плъзна по премръзналата трева.

Далече напред пак се виждаше ограда от мрежи. Имаше и овце.

Не знаем къде отиваме — помисли си тя. — Единственото важно нещо обаче е да вървим . Масклин беше прав. Този свят не е наш.

— Май трябваше да си поговорим с човеците — обади се на глас.

— Не, ти беше права — възрази Доркас. — В този свят всичко принадлежи на човеците, значи и ние им принадлежим. Няма такова място тук, където ние да си бъдем ние .

Оградата се приближаваше. От другата й страна имаше шосе. Не черен път, а истинско асфалтирано шосе.

— Надясно или наляво? — попита Грима. — Ти как мислиш?

— Все тая — отвърна Доркас. Багерът разцепи оградата.

— Ами дай да опитаме наляво тогава… По-бавно, Сако! Малко наляво сега. Още. Още мъничко. Дръж сега така. О, не!

В далечината изникна друга кола. С мигаща лампа отгоре й.

Доркас рискува и хвърли поглед назад.

— Не! — изстена той.

— Какво? — попита Грима.

— Само преди малко ме попита дали човеците някога се предават. Ами не.

— Спри! — изкомандва Грима.

Бригадите послушно се завтекоха. Багерът отново се приплъзна и спря. Моторът продължаваше да пука.

— Дотук бяхме — въздъхна Доркас.

— Пристигнахме ли в хамбара? — се чу глас.

— Не — отвърна Грима. — Още не. Почти.

Доркас се навъси.

— Май ще трябва да спрем да им се противим. Е, най-накрая ти ще навлечеш някоя ефирна дрешка и ще размахваш пръчица със звезда отгоре. Само се надявам да не ме карат да им поправям обувките.

Грима се замисли.

— Ако дръпнем яко напред, право към оная кола…

— Не! — сряза я Доркас. — Това нищо не решава.

— Но поне ще ми оправи настроението. — Тя се огледа. — Какво притъмня така изведнъж? Не може цял ден да сме карали. Тръгнахме много рано сутринта!

— В закачки и игри как времето лети — мрачно отбеляза Доркас. — Пък и мляко не обичам. Къщната работа да им върша, както и да е, нямам нищо против, стига да НЕ се налага и млякото да им пия. Ама…

— Само погледни , ако обичаш!

Тъмнина заливаше полята.

— Може да е затъмнение — каза Доркас. — Чел съм за затъмненията. Ставало много тъмно, когато слънцето покриело луната. Май че и обратно — добави той несигурно.

Колата пред тях изквича, тръгна назад, фрасна се в един каменен зид и рязко спря.

Из полето и покрай шосето се бяха юрнали овце. Това далеч не беше обичайната овча паника, която настава, щом нещо притесни овцете по нормалния начин. Тези овце явно бяха решили следното: какво да си хабим енергията в паника, щом можем да я използваме, за да изгалопираме колкото се може по-надалеч оттук.

Високо, пронизително жужене изпълни въздуха.

— Помнете ми думата — смънка Доркас. — Ужасно ужасни са тия затъмнения, да знаете.

Обаче сред номите долу в кабината паниката вече цареше. Нали не бяха овце, та всеки ном можеше да мисли самичък — а хванеш ли се да мислиш за някакъв внезапно връхлетял мрак и за някакво си тайнствено жужене, то това да се паникьосаш ти изглежда съвсем логична последица.

Ситни сини огънчета пропълзяха по олющената боя на Джекуб и се заизвиваха като змийчета. Доркас усети, че му щръква косата.