Тери Пратчет - Грима и Доркас

Грима се взираше нагоре.

Небето беше цяло почерняло.

— Всичко е… наред — бавно каза тя. — Знаете ли какво, мисля, че всичко ще се оправи!

Доркас си погледна ръцете. По върховете на пръстите му пукаха искрички.

— Тъй ли? Тъй ли? — за друго не можа да се сети.

— Това не е нощ, това е сянка! Нещо огромно лети над нас!

— По-добре е, отколкото, ако беше нощ, тъй ли?

— Така мисля. Хайде, давайте да слизаме.

Тя се спусна надолу по въжето. Усмихваше се налудничаво. И само това беше почти толкова ужасно, колкото всичкото останало накуп. Хич не бяха свикнали да й гледат усмивката.

— Помогнете ми, де! — подвикна тя. — Трябва да слезем долу! За да е сигурен, че сме ние!

Изгледаха я смаяно. Тя се мъчеше да се пребори с летвата, която им служеше за подвижно мостче.

— Айде бе! — тропна тя. — Няма ли кой да ми помогне!

Помогнаха й. Понякога, когато съвсем не знаеш какво да правиш, се повеждаш по всеки, който изглежда тъй, сякаш има нещо наум. Сграбчиха летвата и я избутаха извън кабината. Тя се накриви и се плъзна към земята.

Сега поне нямаше чак пък толкоз небе. Синьото беше само тънка ивица около плътния мрак над главите им.

Е, не беше чак толкоз плътен, тоя мрак. Щом очите на Доркас свикнаха с него, успя да забележи квадрати сред тъмнотата. И правоъгълници. И кръгове.

Номите се юрнаха по мостчето и се разтърчаха по шосето. Не знаеха да бягат ли, да си стоят ли там.

Единият от тъмните квадрати в сянката над тях се отмести. Нещо издрънча, а после един от четириъгълниците се откъсна от мрака и се заспуска надолу с леко бръмчене, сякаш асансьор без въжета. Приземи се на шосето. Бая големичък беше.

Върху този четириъгълник имаше нещо. Нещо в гърне. Нещо червено, жълто, зелено… това пък какво ли ще е?

Номите изпружиха вратове.

Доркас лазеше непохватно по мазния под на Джекуб. Сега той беше съвсем празен, ако не броим въженцата и летвите.

Гледай само как ги зарязаха тия работи — помисли си той, заслушан в далечното номско бърборене. — Хич не е хубаво да правиш боклук. Горкият стар Джекуб заслужава по-добро отношение.

Навън май бе настанало някакво брожение, но той не му обърна особено внимание.

Поразмота се насам-натам. Опита се да скатае въженцата и да струпа летвичките на спретнати купчинки. Издърпа жиците, позволяващи на Джекуб да си хапва ток. Застана на четири крака и се помъчи да избърше калните следи.

Джекуб току се обаждаше, макар и моторът му да бе замлъкнал — ту нещо ще рече „пук“, ту „цврък“, а отвреме навреме и „тъннн!“

Доркас приседна и се облегна на жълтата ламарина. Представа си нямаше какво става. Защото то така надхвърляше всичко, видяно от него досега, че умът му не се решаваше да го побере.

Сигурно и това е просто някаква друга машина — морно си помисли той. — Машина за внезапно докарване на нощ.

Протегна ръка и потупа Джекуб.

— Браво на тебе!

Сако и Нути го завариха така — седнал, подпрял глава на ламарината и вперил празен поглед в палците си.

— Всеки тебе търси! — бутна го Сако по рамото. — Онова е като аероплан, ама няма крила! Ей тъй си се носи из небето! Та, трябва да дойдеш и да обясниш как тъй може да… Такова, добре ли си?

— Хмммм?

— Добре ли си? — попита загрижено и Нути. — Доста особено изглеждаш.

Доркас кимна бавно.

— Просто съм малко нещо скапан.

— Да, ама нали разбираш, трябваш ни — настоя Сако.

Доркас измрънка и им позволи да го вдигнат на крака. Огледа за последен път кабината.

— Наистина вървеше, нали? Даже много добре си вървеше! За възрастта си, искам да кажа. С всичкото, дето му се струпа!

Опита се да гледа бодро.

— За какво приказваш? — запита го младежът.

— Цяла вечност да киснеш в тая барака. Сигурно е стоял там от сътворението на света насам! А аз само го посмазах, ливнах му малко бензин и… гледай го как тръгна, да му се не надяваш!

— Кой, машината ли? А, да, да, биваше си я.

— Ама… — Нути посочи нагоре.

Доркас сви рамене.

— О, това хич и не ме притеснява. Сигурно е работа на Масклин — по-просто обяснение няма. Грима беше права. Сигурно е онова хвърчащото, дето тръгна да го търси.

— Ама то спусна нещо долу!

— Искаш да кажеш, нещо друго, а не Масклин?

— Не, някакво растение!

Доркас въздъхна. Като ти тръгне, и едно през друго почват да ти се сипят връз главата. Няма отърване.