Тери Пратчет - Крилете на Масклин

— Човеците май ги товарят вътре през това.

— Как, през тая тръба ли? Като водата? — учуди се Ангало.

— Във всеки случай, все ще е по-добре, отколкото да киснем тук навън и да подгизваме — изсумтя Гърдър. — Цял съм вир вода вече!

— Там има разни стълби, и разни жици, и разни други работи — посочи Масклин. — Не ще да е много мъчно да се изкачим. Все някъде ще намерим дупка, през която да се промушим — той подсмръкна. — Когато човеците строят нещо, винаги оставят по някоя дупка.

— Хайде бе, хора! — сръчка ги Ангало. — Уха! Иха!

— А, ако ще се опитваш да го крадеш, по-добре забрави — сряза го Масклин, докато подбутваха отзад леко пълничкия Гърдър, който се носеше в тромав тръс. — Тъй и тъй ще ходи точно там, накъдето сме тръгнали…

— Ама не и където аз искам да ида! — изхленчи Гърдър. — Аз искам да си ходя вкъщи!

— … и хич и не мисли, че ще се опитваш да го караш. Много сме малко. Пък и без това предполагам, че ще е много по-сложно, отколкото с камиона. Че това е… Ей, Нещо, ти знаеш ли как се казва?

— Конкорд.

— А така. Конкорд е това! Каквото ще да значи. И ми обещай, че няма да го крадеш!

Да се промъкнеш през някоя цепнатина в тръбата, по която човеците се товареха в самолета, не беше нищо в сравнение с това да свикнеш някак с положението от другата страна.

Подът в бараките на Кариерата представляваше чисто и просто или голи дъски, или утъпкана земя. В сградата на летището подът пък беше направен от квадратни лъскави камъни. Но тук…

Гърдър се хвърли по очи и зарови нос в него.

— Килим! — почти изплака той. — О, килим! Мислех си, че едва ли някога ще те видя пак!

— О, я ставай! — сръга го Ангало. Чак на него му стана неудобно — самият Абат да се държи по тоя начин пред някого, дето колкото и добър приятел да им беше, все пак не беше роден в Магазина.

Гърдър неловко се изправи.

— Извинявайте — измърмори той и взе да се изтупва. — Не знам какво ме прихвана. Просто в мен се събудиха спомени, това е. Истински килим! От месеци не съм виждал такова нещо!

Той шумно се изсекна.

— Нали си спомняш какви красиви килими имаше в Магазина! Ама красиви! Пък какви шарки имаха…

Масклин погледна нагоре по тръбата. Приличаше му на коридорите в Магазина, само дето светлината беше по-ярка.

— Давайте да мърдаме оттук — подбутна ги той. — Много е открито. Къде отидоха всичките ония човеци, а, Нещо?

— След малко пристигат.

— Откъде го знае пък това? — почти се обиди Гърдър.

— Слуша какво си говорят другите машини — обясни Ангало.

— На този самолет също има много компютри — обади се Нещото.

— Е, ами много хубаво — колебливо се обади Масклин.

— Поне ще има с кого да си приказваш.

— Ама те са доста тъпички — Нещото успя да изрази презрение, без да разполага с каквито и да било изразни средства.

След няколко метра коридорът преминаваше в нещо по-различно. Масклин виждаше завеса и нещо, което много приличаше на ръба на стол.

— Добре, Ангало — рече той. — Ти водиш. Знам, че ти се иска.

Изминали бяха две минути.

Тримата стояха под една седалка.

Масклин никога не се бе замислял как ли изглеждат самолетите отвътре. Беше прекарвал дни наред там, върху оная скала, да ги гледа как излитат. Разбира се, беше се сетил, че вътре има човеци. Човеците бяха навсякъде. Ала никога не се беше замислял какво ли е вътре. Ако някъде съществуваше нещо, дето да изглежда като направено от много навънчета, то това беше тъкмо самолет в полет.

Ала на Гърдър вече му бе дошло твърде много. Ронеше сълзи.

— Електрическо осветление! — изхълца той. — И пак килими! И големи меки седалки! Че и салфетки им постлали отгоре! И никъде ни помен от кал! Даже и табели си има!

— Е, по-леко, де — безпомощно го потупа Ангало по рамото. — Знам, хубаво си беше в Магазина. — Той погледна Масклин. — Трябва да признаеш, че беше доста неочаквано. Аз се надявах тука да има…, ами, жици разни, тръби, интересни лостове, такива ми ти работи. Пък то — Мебелният отдел на „Арнолд Брос“, едва ли не!

— Не трябва да оставаме тук — огледа се Масклин. — Само след мъничко ще гъмжи от човеци. Спомнете си какво ни каза Нещото.

Помогнаха на Гърдър да стане и се понесоха в тръс под редовете от седалки, влачейки го по средата.

Само че това тук не прилича на Магазина поне в едно много важно отношение — осъзна Масклин. Почти нямаше къде да се скриеш. В Магазина все се намираше закътано място да се спотаиш, да се промъкнеш…