Тери Пратчет: Крилете на Масклин

До тях вече долиташе далечна шумотевица. Най-накрая откриха някаква ниша зад една завеса. В тази част на самолета нямаше седалки. Масклин пропълзя вътре, като тикаше пред себе си Нещото.

Сега шумотевицата вече не беше далечна. Много близка беше. Той извърна глава и на по-малко от педя от себе си забеляза човешки крак.

Отзад, в металната стена на нишата, имаше друга дупка, през която минаваха дебели жици. Беше тъкмо толкова голяма, че през нея да минат един Ангало и един Масклин. (И достатъчно голяма, че да мине и един паникьосан Гърдър, при условие че другите двама са го хванали за ръцете и дърпат ли дърпат.) Не че беше много просторно, но поне не се виждаха.

Да, ама и те нищо не виждаха. Лежаха наблъскани в мрака като сардели и се опитваха да се настанят що-годе удобно върху жиците.

След малко Гърдър се обади:

— Май ми помина…

Масклин кимна.

Отвсякъде прииждаха какви ли не шумове. Някъде надалеч нещо издрънча, после пак и пак. Долетя и жалейното гъгнене на човешки гласове. После ги разтресе. Яко.

— Ей, Нещо? — прошепна Масклин.

— Да?

— Какво става?

— След малко самолетът ще се понесе по въздуха.

— О, така ли?

— Знаете ли какво означава това?

— Ами… не.

— Ще лети. Да се понесе значи, че нещо ще го носи. Пък въздух си е именно въздух. Значи ще го носи въздухът.

Масклин чуваше как диша Ангало.

Той се намести възможно най-удобно между металната стена и един дебел наръч жици, и се взря в тъмното.

Мълчаха. След малко последва лек трус. После усетиха, че се движат.

Нищо друго не се случи. И продължи да не се случва.

Най-накрая Гърдър се обади. Гласът му трепереше от ужас.

— Много ли е късно вече да слезем, ако…

Внезапен далечен тътен довърши изречението наместо него. Глухо трополене разклати всичко наоколо — леко, ала стабилно.

Последва тежка пауза. Сигурно така се чувства топката в момента, когато тъкмо са я хвърлили нагоре, и започва да пада надолу. Изведнъж нещо ги подхвана и тримата и ги струпа в боричкаща се купчинка. Подът упорито се опитваше да стане стена.

Номите се вкопчиха един в друг, спогледаха се и писнаха в един глас.

След малко млъкнаха. Май нямаше кой знае какъв смисъл да продължават с пищенето. Пък и въздухът им беше свършил.

Подът лека-полека взе да се държи като нормален под и заряза амбициите си да става стена.

Масклин избута крака на Ангало от врата си.

— Мисля, че летим — обади се той.

— Че то такова ли било? — едвам успя да избъбре Ангало. — Като го гледаш от Земята, някак си по-изящно изглежда.

— Някой нещо да е пострадал?

Гърдър се стегна и се изправи.

— Цял съм в синини — оплака се той. После се изтупа. А сетне, тъй като номската природа е неспособна да се промени, добави: — Да ни се намира нещо за ядене?

За ядене не бяха се сетили.

Масклин втренчи поглед зад гърба на Гърдър, в тунела, пълен с жици.

— То може и да не ни потрябва — несигурно каза той. — Нещо, колко време ще пътуваме до Флорида?

— Капитанът тъкмо съобщи, че ще пътуваме шест часа и четирийсет и пет минути — обясни Нещото. 2 2 За един ном това се равнява на около два дни и половина.

— Заплашва ни гладна смърт! — стресна се Гърдър.

— Може пък и да се намира нещо за ловуване? — озърна се Ангало с надежда.

— Едва ли — побърза да попари надеждите му Масклин. — Не ми изглежда тук да живеят мишки.

— Човеците имат ядене — обади се Гърдър. — На тях ядене винаги им се намира.

— Знаех си, че ще го кажеш — подметна Ангало.

— Просто няма как да е иначе. Здравият разум ми го подсказва.

— Чудя се, дали не можем да погледнем навън през някой прозорец? — запита се Ангало. — Ще ми се да видя с каква скорост пътуваме. И как всичките дървета и разните му там работи профучават под нас, и…

— Вижте какво — побърза да се намеси Масклин, преди нещата да са станали неконтролируеми. — Дайте да поизчакаме? Да се поуспокоим и тримата. Починете си сега малко. А после може и ядене да потърсим.

Отново кротнаха. Тук поне беше сухо и топло. Едно време, като живееше в оная дупка край насипа, на Масклин твърде често му се бе случвало да е мокър и премръзнал, че да отхвърли каквато и да било възможност да поспи на сухо и топло.

Той задряма…

Носещи се по въздуха.

Родени във въздуха?!

Може би в самолетите също живееха стотици номи — също така, както бяха живели и в Магазина. Може пък да си живееха някъде под покрития с килим под и ето, самолетът ги разнася по всички онези места, които Масклин бе виждал на единствената карта, дето изобщо успяха да намерят. Тя беше в някакво тефтерче, а изписаните по нея имена на далечни краища му звучаха като магия — Африка, Австралия, Китай, Екватор, Произведено в Хонконг, Исландия…