Тери Пратчет - Крилете на Масклин

ФОКУС

Това, значи, е планета. По-голямата част от повърхността й е покрита с вода. А пък се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

Ето я — това синьото, зеленото и кафявото под слънцето. Видяхте ли го онова белезникавото, продълговато нещо? То е…

ФОКУС

… летище — бетонен кошер, пълен със сребърни пчели. Сега, тука има една…

ФОКУС

… сграда, пълна с шумотевица и хора, а вътре има една…

ФОКУС

… зала, пълна със светлина и блъсканица, а в ъгъла има…

ФОКУС

… едно препълнено кошче за боклук, откъдето надничат…

ФОКУС

… чифт мънички очички…

ФОКУС

ФОКУС

ФОКУС

Щрак!

Масклин предпазливо се хързулна надолу по вехтата опаковка от хамбургер.

Досега наблюдаваше човеците. Сто пъти по сто човека. Беше почнало да му просветва, че да се качиш на реактивен самолет не е като да откраднеш камион.

Ангало и Гърдър се бяха окопали надълбоко сред боклука и мрачно преживяха останките на един студен и мазен пържен картоф.

Беше шок за всички — помисли си Масклин.

Искам да кажа, ето го Гърдър, например. В Магазина той беше Абатът, и вярваше, че Арнолд Брос е построил Магазина единствено и само за номите. И все още си мисли, че някъде съществува един вид Арнолд Брос, който бди над нас, защото ние сме важна работа. А сега — ей ни на тук, и какво открихме? Че номите изобщо не били важна работа…

Ами Ангало? Той пък не вярва в Арнолд Брос, но много му харесва да си мисли, че Арнолд Брос съществува само за да може той да не си вярва в него.

И накрая — аз.

И през ум не ми бе минало, че ще е толкова трудно.

Мислех си, че самолетите са само камиони с повече крила и по-малко колела, нищо повече.

А тука има повече човеци накуп, отколкото някога съм виждал. И как да намерим на подобно място Внука Ричард (39)?

Надявам се, че ще се сетят да ми оставят от оня картоф…

Ангало вдигна поглед.

— Какво, да не би да го видя? — саркастично подметна той.

Масклин сви рамене.

— Тук гъмжи от брадати човеци. И всичките до един ми се виждат еднакви.

— Казвах ти аз на тебе — натърти Ангало. — Със сляпа вяра нищо не става. — Той метна светкавичен поглед към Гърдър.

— Може и да е тръгнал вече — вдигна рамене Масклин. — Може и точно покрай мене да е минал.

— Ами да се връщаме тогава — предложи Ангало. — Сигурно им липсваме на нашите хора. Опитахме се. Видяхме летището. Десетки пъти едва не ни сгазиха. Време е да се връщаме в реалността.

— Ти какво ще кажеш, Гърдър? — обърна се Масклин към абата.

Той го изгледа дълго и отчаяно.

— Не знам. Наистина не знам. Надявах се…

Гласът му заглъхна. Изглеждаше толкова смазан, че дори и Ангало го потупа по рамото.

— Не го вземай толкова навътре, де — зауспокоява го той. — Нали не си си го мислил наистина това, че някакъв си Внук Ричард ще ни се изтърси на главите от небето и ще ни замъкне до Флорида, а? Виж какво — опитахме. Не стана. Е, хайде да си ходим тогава.

— Разбира се, че не съм си мислил това — раздразнено рече Гърдър. — Помислих си само, че… ами че сигурно по някакъв начин… ами че все ще има някакъв начин…

— Светът принадлежи на човеците. Те са построили всичко. И те управляват всичко. По-добре ще е да приемем това — мъдро рече Ангало.

Масклин погледна Нещото. Знаеше, че в момента ги слуша. Макар и да представляваше просто едно черно кубче, по някакъв начин си личеше, че е нащрек.

Бедата беше там, че то се обаждаше само когато си иска. Винаги ти помагаше точно колкото трябва, и толкоз. Сякаш през цялото време те изпитваше.

Да молиш Нещото за помощ означаваше да си признаеш, че вече нищо, ама нищичко не ти идва наум. Но…

— Нещо — обади се той. — Знам, че ме чуваш, защото в тая сграда сигурно има ток колкото щеш. Ние сме на летището. Не можем да намерим Внука Ричард (39). Дори не знаем как да почнем да го търсим. Моля те, помогни ни.

Нещото си траеше.

— Ако не ни помогнеш — тихо продължи Масклин, — ще се върнем в Кариерата и ще се наложи да се изправим лице в лице с човеците. Само че тебе това никак не те засяга, защото ще те зарежем тук. Без майтап. И вече никога никакви номи не ще те намерят. Няма да имаш никаква втора възможност, Нещо. Ние ще измрем. И никъде вече няма да има никакви номи — заради тебе. И после години, години наред ще си седиш тук сам-самичко и напълно безполезно, и накрая ще си помислиш: „Ех, да можех да върна времето назад, щях да помогна на Масклин!“ Е, сега си представи, че всичко това се е случило, и по някаква магия твоето желание се е сбъднало. Помогни ни.