Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Капитанът сигурно щеше да хареса ризите, а после щеше да й даде пари да плати сметката в ресторанта. Можеха да се върнат за вечеря и Капитанът нямаше да даде бакшиш на келнера. Не, щяха да му дадат огромен бакшиш, за да се почувствува неудобно.

Лайла нямаше пари за такси. Не можеше да се обади в полицията. Или пък можеше? Сигурно нямаше да си спомнят за нея. Никой не я помнеше. Но не й се искаше.

Всички си бяха отишли. Лайла не знаеше къде. Как така никой не беше останал? Първо си отиде Капитанът, после Джейми. А също Ричард, отиде си дори Ричард. Никога не го беше обидила с нищо. Ставаше нещо лошо. Никой обаче не й казваше какво. Не искаха да знае.

Лайла усети, че ръцете й треперят.

Бръкна в чантата за хапчетата, но се сети, че и тях ги няма.

Уплаши се.

За пръв път след болницата оставаше без тях.

Не знаеше колко й остава до яхтата… Сигурно вървеше към реката… А може би не… Щеше да се помъчи да не мисли за нищо лошо и ръцете й вероятно щяха да спрат да треперят… Дано върви в правилна посока…

… Беше тъмно като в рог.

„Стъмни се“ — помисли Федър. В небето зад голямата плъзгаща се стъклена врата на хотелската стая не се виждаше никаква светлинка. Стаята се осветяваше само от лампата, където продължаваше да пърха нощната пеперуда.

Той погледна часовника си. Гостът му закъсняваше. С около половин час. Типично за холивудските знаменитости. Колкото са по-известни, толкова повече закъсняват, а този, Робърт Редфорд, наистина беше от най-прочутите. Федър си припомни шегата на Джордж Бърнс — присъствувал на холивудски партита, където гостите били толкова прочути, че изобщо не се появявали. Но Редфорд щеше да дойде да поговорят за филмовите права, а те бяха жизненоважни. Нямаше причини да не дойде.

На вратата се почука — типичният металически звук на всички огнеупорни хотелски врати по света, който този път стресна Федър. Той се изправи, приближи се до вратата, отвори я и видя в коридора Редфорд с очаквателно, непредубедено изражение на прочутото лице.

Изглеждаше по-дребен от пресъздадените от него филмови образи. Прочутата му коса беше покрита с шапка за голф. Странните очила без рамка отвличаха вниманието от лицето зад тях, а вдигнатата яка на палтото го правеше още по-незабележим. Тази вечер изобщо не приличаше на Сънданс Кид.

— Заповядайте — покани го Федър и усети прилив на нещо като сценична треска.

Всичко това се случваше реално във времето. Това беше настоящето . Сякаш имаше премиера, завесата току-що бе вдигната и сега всичко зависеше от него.

Усеща, че се насилва да се усмихне. Поема палтото на Редфорд — напрегнато, мъчи се да не издава нервността си и да овладее движенията си, но без да иска, дръпва палтото непохватно и Кид не може да измъкне едната си ръка… Божичко, не може да издърпа ръкава… Федър пуска палтото, Кид сам го съблича и му го подава с въпросителен поглед, после му дава и шапката.

Ама че начало… Сцена, достойна за Чарли Чаплин. Редфорд влиза в дневната, приближава се до стъклените врати и поглежда към парка, очевидно иска да се ориентира. Федър го следва и сяда на един от позлатените викториански столове с прекалено висока седалка и копринена тапицерия.

— Извинете, че закъснях — казва Редфорд.

Обръща се с гръб към стъклената врата и без да чака покана, се запътва към канапето срещу стола.

— Върнах се от Лос Анджелис преди половин час — обяснява той. — За път отиват три часа. Наричат вечерните полети „Зачервените очи“… — Хвърля бърз поглед да проследи реакцията и продължава: — Сполучливо сравнение… човек изобщо не може да мигне…

Редфорд произнася тези думи и чрез тях придобива плът и кръв. Досущ като във филма „Пурпурната роза от Кайро“, където един от героите слиза от екрана и влиза в живота на жена от публиката. Та какво говори той?

— Става ми все по-неприятно да се връщам — казва той. — Разбирате ли, там съм израсъл… Помня как изглеждаше… Не ми харесва как се е променило всичко…

Продължава да следи реакциите на Федър.

— Запазил съм много хубави спомени от Калифорния — успява най-накрая да се овладее Федър и да проговори.

— Живели ли сте там?

— Някога живеех в съседство, в Невада — отговаря Федър.

От него се очаква да говори. И той го прави: поток от произволни изречения за Калифорния и Невада. Пустините, боровете, безкрайните хълмове, евкалиптите, магистралите и чувството за нещо липсващо, за нещо неосъществено, което го обхваща там винаги. Сега само запълва времето, установява контакт. Редфорд слуша внимателно и Федър остава с впечатлението, че това му е навик. Истинско сценично присъствие. Току-що е прекосил цялата страна със самолет, сигурно е разговарял с много хора и все пак прочутото му лице сега е тук, той слуша, сякаш разполага с неограничено време, сякаш нищо значително не се е случило, преди да дойде, и нищо значително не го очаква, след като излезе.