Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Редфорд възвръща обичайното си изражение, слуша внимателно. След изчерпването на темата предпазливо преминават към въпроса за сценария. Редфорд препоръчва сценарист, когото Федър познава. Той се съгласява.

Редфорд смята да пресъздаде изцяло сцената, където преподавателят стои цял час пред пълната със студенти аудитория и не обелва нито дума, докато накрая студентите, изнервени и уплашени, буквално хукват към вратата. Очевидно възнамерява да изпълни сцената с ретроспективни кадри. Федър намира идеята за добра. Забележително е как Редфорд се вживява в книгата. Заради сцената в аудиторията той изцяло подминава сцените по пътя и поддръжката на мотоциклета, объркали другите сценаристи, и се насочва право към сцената в аудиторията, фактическото начало на книгата с кратко описание как се преподава съчинение в час по английски.

Редфорд обяснява, че сцените по пътя ще се снимат в натура. Казва, че Федър може да посещава снимачната площадка винаги когато пожелае, „но не всеки ден“. Федър не разбира какво означава това.

Стигат до възловия проблем за абстрактните идеи. Книгата се занимава предимно с философските идеи за Качеството. Големите касови филми не представят визуално идеите. Редфорд обяснява, че идеите трябва да се сгъстят и да се покажат косвено. Федър не е сигурен дали е разбрал точно. Предпочита да види как ще се осъществи този замисъл.

Редфорд усеща съмненията на Федър и го предупреждава:

— Както и да се направи филмът, няма да ви хареса.

Федър се замисля дали тези думи не са само презастраховка. Редфорд разказва за автора на друга книга, който видял екранизацията и се помъчил да я хареса, но не бил кой знае колко въодушевен.

— Трудно е да се възприеме — натъртва Редфорд и добавя: — Но винаги се получава така.

Разговорът продължава по други теми, ала те като че не са по същество. Накрая Редфорд поглежда часовника си.

— Е, засега май няма особени проблеми — казва той. — Ще продължа работата, ще се обадя на сценариста, за да обсъдим неговите идеи. — Накланя се напред и продължава: — Много съм изморен и няма смисъл цяла нощ да ви омайвам… Ще се обадя и на останалите и след известно време нашата агенция ще се свърже с вас.

Той се изправя, отива до дрешника и сам взема шапката и палтото. Вече на вратата пита:

— Къде живеете сега?

— На яхтата. Долу на реката.

— О, мога ли да се свържа с вас там по някакъв начин?

— Не, утре отпътувам. Ще се помъча да стигна на юг, преди реката да е замръзнала.

— Добре, тогава ще поддържаме връзка чрез вашия адвокат.

На вратата оправя шапката, очилата и палтото. Казва довиждане, обръща се и тръгва по коридора с напрегната пъргавост — като скиор или котка, или пък като Сънданс Кид, — и изчезва зад ъгъла.

После коридорът отново се превръща в обикновен хотелски коридор.

Федър дълго стоя в хотелския коридор, без да се замисли къде се намира. После се обърна, влезе в стаята и затвори вратата.

Погледна празното канапе, където бе седял Редфорд. Сякаш присъствието му още се усещаше, ала Федър вече не можеше да разговаря с него.

Прииска му се да си налее едно питие… но в стаята нямаше нищо… Трябваше да се обади да му донесат в стаята.

Всъщност не му се пиеше . Или поне не чак толкова, че да си прави целия този труд. Не знаеше какво му се иска.

Прилив на антикулминационна вълна. Натрупаното по време на срещата напрежение и енергия изведнъж нямаше накъде да се отприщят. Изпита желание да излезе и да хукне по коридорите. Или може би да направи дълга разходка по улиците, докато не спадне напрежението… но краката вече го боляха от предишното продължително ходене.

Приближи се към вратата на балкона. От другата страна на стъклото се виждаше същата фантастична гледка на нощното небе.

Сега обаче не беше толкова свежа.

Когато плащаш луди пари за хотел с хубав изглед, проблемът е, че отначало той е възхитителен, но постепенно става все по-статичен, докато изобщо преставаш да го забелязваш. На яхтата беше по-добре, там гледката се променяше непрекъснато.

От замъглените очертания върху фона на небето личеше, че е почнало да вали. Но балконът беше сух. Сигурно вятърът отвяваше дъжда встрани от сградата.

Федър открехна вратата, отвън с вой нахлу студен въздух. Отвори по-широко, за да мине, излезе на балкона и затвори вратата зад себе си.

Духаше див вятър. Отвесен. Шеметен. Нощното небе ту се замъгляваше, ту се проясняваше от поривите му, които носеха дъжда. Различаваха се само далечните части на парка, защото светлините очертаваха краищата.