Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Чувствуваше се откъснат от действителността. Като че всичко това се случваше на другиго. Изпитваше известна приповдигнатост, напрежение, объркване, но не и истински чувства. Сякаш беше повреден галванометър, чиято стрелка не може да помръдне, за да отчете промените.

Културен шок. Май преживяваше точно това. Идиотското чувство беше културен шок. Навлизаш в друг свят, където всички ценности са съвършено различни, стъписваш се, всичко се преобръща, вече не можеш да се приспособиш и ето — настъпва културният шок.

Сега се чувствуваше на върха или поне така му се струваше… на противоположния край на някакъв невероятен социален спектър, откъдето бе тръгнал преди двайсет години, когато раздрънканата полицейска камионетка го тръскаше през южните квартали на Чикаго към психиатрията.

По-добре ли беше сега?

Честно казано, не знаеше. Помнеше две неща от онова лудешко пътуване: първо, полицая, който само се хилеше и сякаш му казваше: „ Хубавичко ще те оправим, мой човек“, и това като че ли му доставяше удоволствие; второ, невероятното усещане, че се намира едновременно в два свята: в единия е на самото дъно на човешката купчина, а в другия стои точно на върха. Как да разбереш всичко това? Какво да направиш? Полицаят не беше толкова важен, но другото?

Сега пак изпитваше усещането за пълно преобръщане. В първия свят беше на върха, но къде се намираше във втория? На дъното? Не знаеше. Имаше чувството, че ако продаде филмовите права, в първия свят ще се случат големи събития, ала във втория ще се плъзне стремглаво нанякъде. Очакваше вечерта чувството да изчезне, но се излъга.

Някъде дълбоко в ума му просветваше предупредителна лампичка: „Нещо не е наред — нещо не е наред — нещо не е наред.“ Това не беше само въображението му. Беше нещо истинско. Първично възприятие на отрицателно качество. Първо усещаш дали качеството е високо или ниско и чак после търсиш причините, а не обратното. Ето какво усещаше.

Веднъж критикът Джордж Стайнър от „Ню Йоркър“ бе предупредил Федър: „Поне няма защо да се тревожите за екранизация.“ Книгата беше прекалено интелектуална, за да се правят опити да се екранизира. Тогава Федър отвърна на Стайнър, че „Туенти Сенчъри Фокс“ вече разполага с опция за филмова версия на книгата. Критикът го зяпна и после се обърна.

— Какво лошо има в това? — попита Федър.

— Много ще съжалявате — отговори Стайнър.

По-късно един адвокат от Манхатън, който се занимаваше с кино, му каза:

— Вижте какво, ако си харесвате книгата, съветвам ви да не я продавате на Холивуд.

— Какво говорите?

Адвокатът го изгледа смразяващо.

— Много добре зная какво говоря. Години наред се срещам с хора, които не разбират от кино, и ги съветвам същото, което казах и на вас. Но те не ми вярват. После пак идват. Искат да водят съдебни дела. Тогава им напомням: „Вижте! Нали ви предупредих! Продали сте правата. Сега трябва да се примирите!“ Пак ви повтарям, ако обичате книгата си, не я продавайте на Холивуд.

Адвокатът говореше за художествения контрол. В театралните постановки е традиция да не се променя нито една реплика без съгласието на автора, но в киното е едва ли не задължително изцяло да преобърнат текста, без дори да уведомят автора. В края на краищата го е продал, нали така?

Федър се бе надявал, че тази вечер Редфорд ще опровергае всичко това, но се случи точно обратното. Редфорд го потвърди. Той се съгласи със Стайнър и с адвоката.

Затова срещата не се оказа толкова важна, колкото очакваше Федър. Той се вълнуваше, защото е със знаменитост, а не от самата сделка. Беше казал на Редфорд: „Имате ги“, но нищо не беше твърдо, докато не се подпишеше договорът. Предстоеше да уговорят цената, значи можеше да се измъкне.

Почувствува се наистина измамен. Може би това беше обичайният спад след кулминацията, може би Редфорд просто беше уморен от полета, но каквито и да бяха мислите на Федър, той бе убеден, че тази вечер не ги е чул или поне не е чул всичките. Винаги е вълнуващо да се срещнеш със знаменитост, но инак Редфорд явно не се различаваше от другите.

В цялата история липсваше свежест. Редфорд се ползуваше с името на честен човек в деловите отношения, но се занимаваше с бизнес, който имаше точно обратната репутация. От никого не се очакваше да говори каквото мисли. „Сделките“ следват стандартна схема. С честността си Редфорд не побеждаваше схемата, дори не й се противопоставяше.

Не се усещаше съпричастност. Всичко приличаше на продажба на къща, при която бъдещите собственици не се чувствуват задължени да обяснят как смятат да я боядисат или как ще подредят мебелите. Типична холивудска схема. Редфорд създаваше впечатлението, че е водил подобни преговори не един и два пъти. Те се бяха превърнали в нещо като ритуал за него. Сигурно ги беше водил десетина пъти. Просто действуваше според стария модел.