Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Не изглеждаше зле.

Тя му се усмихна…

… Той само я погледна. После отмести очи.

После пак я погледна.

Лайла му намигна, за да види какво ще стане.

Мъжът се поусмихна и се престори, че чете менюто на витрината. Лайла загледа менюто в ръцете си, но следеше мъжа с крайчеца на окото.

След малко той тръгна. Лайла зачака да чуе отварянето на врата, но звук не последва. Мъжът си беше отишъл.

Дали не бе казала нещо, което е ядосало Джейми? Този път се държеше толкова различно. Нещо не беше наред. Беше го прихванало, затова не й даде адреса си. Беше от този тип хора, които не разказват за себе си. Не искаше да засегне другите. Такъв си беше.

Капитанът нямаше да узнае всичко това. Така е с хората като него. Те само си придават важност и си въобразяват, че са направили кой знае какво. За нищо друго не ги бива. Затова трябва да плащат. И да се мъчиш да им покажеш нещо, само си губиш времето. Те не знаят какво правиш. Капитанът не знаеше какво Лайла се мъчи да направи за него. Този мухльо така и нямаше да научи. Вероятно дори нямаше да плати ризите.

Трябваше да спре да мисли за него.

Сервитьорката дойде за поръчката, но Лайла не беше готова.

— Не съм си избрала — каза тя, погледна в чашата си и добави: — Защо не ми донесете още едно?

Не й се искаше да се напие, имаше още много работа, но й се услади. „Кой знае колко време ще мине до следващото“ — помисли тя.

Не знаеше какво ще прави оттук нататък. Сякаш беше свършила всичко. И май нямаше повече сили. Чувствуваше се изморена.

През витрината улицата пак й се стори овехтяла, сива и тъмна. Къде ли е отишла котката, която се ровеше в мръсотията отсреща?

Лайла не обичаше мрака.

В Рочестър беше още по-тъмно, помисли тя.

Можеше просто да се върне в Рочестър и да потърси постоянна работа.

Не, не можеше да се върне. Там всички я мразеха. Затова я уволниха. Защото им каза истината.

Всеки иска да те превърне в слугиня. А когато откажеш да им слугуваш, казват, че не струваш. Тогава ставаш лоша. Но дори и да се стараеш да им угодиш, според тях пак не струваш. Все не можеш да ги обслужиш както трябва според тях. Винаги искат още и още. Затова няма значение какво правиш — рано или късно ще те намразят, каквото и да правиш.

Не биваше да си тръгва от „Карма“. Само ако Джордж не я беше вбесил, още щеше да е там. И то вече на път за Флорида. Във Флорида беше по-светло. Защото беше на юг. Там Лайла наистина се бе чувствувала щастлива. Пак щеше да стигне дотам, но първо трябваше да намери пари.

А можеше да отиде при Капитана и да му се извини, той щеше да промени решението си. Не искаше обаче да го прави. Тогава трябваше да понася тъпите му приказки чак до Флорида. Нямаше да издържи. Освен това той вече й бе казал а се маха от яхтата.

Какво ли правеше той в Ню Йорк? Къде ли щеше да отиде довечера? Със сигурност не желаеше да я вземе със себе си. Много важно. Тя не искаше да тръгне с него. Но причините й бяха ясни. Появи ли се някой от приятелите на жените им, те веднага гледат да се отърват от Лайла.

Все едно, нямаше значение.

Какво всъщност й се правеше? Искаше й се нещо, но не знаеше какво.

Не се сещаше за нищо определено. Оттук идваше затруднението. Не й се занимаваше с хора. Писнало й беше от хората. Искаше й се да отиде някъде съвсем сама и да не вижда никого.

Сервитьорката дойде пак. Лайла поръча още едно питие. Не постъпи разумно. Пие ли се на празен стомах! Още я болеше стомахът. Трябваше първо да вземе едно хапче.

Лайла бръкна в чантата да извади лекарството. Не го намери. Странно. Знаеше, че е вътре. Другите хапчета също ги нямаше! Заопипва в чантата за кръглото пластмасово флаконче. Винаги го напипваше по формата. Нямаше го.

Почна да рови още по-енергично, но намери само червилото, огледалото, цигарите, книжните носни кърпички.

Не беше оставила хапчетата на яхтата, нали сутринта изпи три. Сложи чантата на масата и погледна вътре. После бръкна в джоба. Нямаше ги.

Изведнъж Лайла видя, че го няма и портмонето. Вдигна очи и се уплаши. Зад витрината беше притъмняло.

Прерови пак всичко, бръкна в джобовете, обърна чантата… От портмонето нямаше и следа.

А в него бяха всичките й пари!

Влизаха нови посетители. Изглеждаха премръзнали. Лайла не виждаше възрастната дребничка сервитьорка. Сигурно й беше свършила смяната. Новият келнер беше с папийонка. Видът му не й хареса.

И таз добра! Да си изгуби портмонето! Там бяха всичките й пари. Невъзможно беше да е изпаднало. Сутринта беше у нея. Нали купи ризите? Спомни си добре, защото сгъна квитанцията и я прибра в портмонето, ако се наложи да сменя ризите. Тя също беше изчезнала.