Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Бяха почистили стаята му и бяха оправили леглото. Федър хвърли върху него тежката чанта с пощата. Нямаше много време да се зачете в писмата. Не бе очаквал да се разхожда толкова дълго. Сега се чувствуваше поуморен и отпуснат, беше му приятно.

Запали лампата и при крушката се разнесе бръмчене. Отначало помисли, че крушката ще изгори, но после забеляза голяма нощна пеперуда.

Загледа се в нея. „Как ли е стигнала толкова високо?“ — учуди се той. Смяташе, че нощните пеперуди летят близо до земята.

Тя пърхаше около абажура и се сливаше с викторианския декор.

„Сигурно е викторианска, вечно се стреми по-нависоко. А когато стигне целта, изгаря и пада в прахта.“ Любимата образност на викторианците.

Федър се приближи до голямата стъклена врата, зад която като че имаше балкон. Светлината отвътре беше прекалено ярка, за да разбере какво има от другата страна, и затова Федър леко я открехна. През отвора видя нощното небе и някъде далече случайните десени, изрисувани от светлините в прозорците на други небостъргачи. Отвори вратата по-широко, излезе на балкона и усети студен полъх. Горе доста духаше. А и беше високо. Почти на същото равнище с покривите на сградите от другата страна на Сентръл Парк, превърнал се в огромно тъмно петно. Балконът май беше направен от някакъв сив камък, но в тъмнината не се виждаше добре.

Приближи каменния парапет и погледна надолу.

… АУУУ!!…

Колите по улицата му заприличаха на калинки. Повечето бяха жълти на цвят и пълзяха бавно като бръмбари. Жълтите сигурно бяха таксита. Те се движеха толкова бавно. Една кола се доближи до тротоара точно под него и спря. Федър видя само една точица — сигурно някой слезе от таксито и влезе във входа, откъдето той бе минал преди малко…

Замисли се за колко ли време ще падне долу на земята. Трийсет секунди? По-малко, реши Федър. Трийсет секунди е много. По-вероятно пет секунди…

Побиха го тръпки от тази мисъл. Кръвта нахлу в главата му. Зави му се свят. Внимателно отстъпи назад.

Погледна нагоре. Небето не беше истински нощно, беше изпълнено със същия оранжев отблясък, който двамата с Лайла бяха видели в Найак. Ала сега той беше много по-ярък. Сигурно замърсеният въздух или дори нормалната морска влага и прахта отразяваха уличните светлини, но се създаваше чувството, че човек не се намира на открито. Великанът град беше завзел дори небето.

Колко беше тихо. Почти безмълвно. Странно — над шума, блъсканицата и напрежението, се намираше горният пояс на тишината. Хората по улиците дори не се замисляха за това.

Нищо чудно, че мултимилионерите плащат луди пари за пространството по горните етажи. Те успяват да се справят с конкуренцията в живота долу само ако имат подобно кътче, където да се усамотят.

Великанът можеше да е много добър, помисли Федър…

… Стига да поискаше.

Лайла не се интересуваше къде отива. Капитанът я беше вбесил. Леке! Какво си въобразяваше този тип, та да я нарича „кучка, която скарва кучетата“. Защо ли не го удари !

Какво знаеше той? „Да, но кой ме направи такава? — трябваше да му отвърне тя. — Да не би аз самата ? Ти изобщо не ме познаваш!“ Трябваше също да добави: „Никой не ме познава. Никога няма да ме опознаеш. Цял живот няма да ти стигне. Аз обаче те знам много добре!“ Ето какво трябваше да му каже.

Беше й дошло до гуша от мъжете. Не желаеше да слуша приказките им. Те искат само да те омърсят. Нищо друго. Да те омърсят, за да заприличаш точно на тях. А после да ти тръснат в лицето каква курва си.

Това беше наградата й за откровеността. Наистина нелепо. Ако го беше излъгала, всичко щеше да е наред. Ако наистина беше курва, щеше ли да му разправя надълго и нашироко за Джейми? Не. Направо нелепо.

И сега какво щеше да прави с тези ризи? Нямаше никакво желание да му ги дава сега. Беше й омръзнало да ги мъкне със себе си. Часове наред ги беше търсила, а сега трябваше да ги върне. Защо изобщо се мъчеше да му угоди? Така и не разбра. Каквото и да направиш, все ще гледат да те изкарат по-лоша от тях.

Но ти не правиш нищо лошо, не нараняваш никого, не крадеш, нали така, и въпреки всичко те мразят точно за това, защото правиш любов. Преди да те имат, си истински ангел, а после ставаш истинска курва. За малко. Докато не се настроят пак. Тогава отново се превръщаш в ангел.

Лайла никога не излизаше на улицата всяка вечер. Не беше от лошите. Правеше го само понякога, когато й се приискаше. Харесваше й. Винаги. Всеки път. Всяка вечер. Б, и какво? Не й харесваше само с един и същи мъж. Не я интересуваше какво мислят за нея хората. Освен това обичаше парите, за да ги харчи. Обичаше пиенето и много други неща. Всичко това представляваше Лайла и тя трябваше да му каже: „Само не се опитвай да ме превъзпитаваш. Няма да стане. Аз съм си Лайла и ще си остана такава. А ако не ме харесваш, разкарай се. Не си ми притрябвал. Нямам нужда от никой. Ще умра първа. Такава съм си.“ Това трябваше да му каже.