Когато политическите институции са се усъвършенствували през вековете, съотношението между статично и Динамично обикновено се е променяло: кралят или конституцията запазват статичното, а парламентът или съставът от съдебни заседатели действуват като Динамична гума, като механизъм за изтриване, чрез който новото Динамично прозрение може да премахне старите статични модели, без да разрушава самата държавност.
Федър с изненада установи колко сбит е коментарът върху „Процедурните правила на Робърт“, всичко бе обхванато в две изречения: малцинството няма право да възпира мнозинството при провеждането на законната дейност на организацията. Мнозинството няма право да възпира мирните опити на малцинството да се превърне в мнозинство. Силата на двете изречения се крие в създаденото от тях статично положение, при което Динамичното Качество може да процъфтява.
Така е поне в абстрактен план. Нещата не са толкова прости, когато опрем до конкретното.
Отвореният за Динамичното Качество статичен механизъм като че трябва също така да е отворен за упадък, за израждане в по-низши качествени състояния.
Оттук възниква проблемът как да се постигне максимална свобода за появата на Динамичното Качество, като в същото време не се допускат израждане и разрушаване на досегашните еволюционни постижения. Американците обичат да говорят за свободата си, но смятат, че тя няма нищо общо с това, което европейците често съзират в Америка: упадъка, неизменен спътник на Динамичното.
Излиза, че ако обществото не проявява търпимост към израждането във всички негови форми, то задушава собствения си Динамичен растеж и остава статично. Но ако търпи всички прояви на израждането, обществото като цяло се изражда. Опасност съществува и в двете посоки. Трудно е, ако не и невъзможно, да се определят механизмите, чрез които уравновесеното общество расте, без да се изражда.
Как да разграничим двете посоки? И двете се опълчват срещу статуквото. Радикалните идеалисти и изпадналите хулигани понякога си приличат твърде много.
При появата си джазът е обявен за упадъчна музика. „Модерното“ изкуство също се е смятало за упадъчно.
Определим ли научно нравствеността като фактор на еволюцията, на пръв поглед сме решили и проблема за същността на нравственото. Но ако после се опитаме да конкретизираме какво е и какво не е еволюция и каква е нейната насока, пак се връщаме в предишната бъркотия. Проблемът е, че всъщност не можем да кажем дали една промяна е еволюционна в момента на нейното осъществяване. Едва след около век проличава нейната еволюционност.
Така например жреците в Зуни е нямало как да са знаели, че човекът, когото са обесили за палците на ръцете, ще се превърне в бъдещ спасител на племето. Пред тях е стоял пиян самохвалко, който е надничал през прозорците и е заявявал на властите да вървят по дяволите, а те не са можели да му направят нищо. Какво е трябвало да направят? Какво друго са можели да направят? Не е било възможно да допуснат всеки непрокопсаник в Зуни да прави каквото му скимне само защото вероятно някога ще спаси племето. Трябвало е да приложат съществуващите правила, за да предотвратят разпадането на племето.
Ето какъв е същинският проблем в статично-Динамичния конфликт на еволюцията: как да различиш спасителите от непрокопсаниците? Особено когато външно си приличат, говорят по един и същ начин и нарушават едни и същи правила. Свободата, която спасява спасителите, спасява също и непрокопсаниците и им дава възможност да разрушат цялото общество. Ала ограниченията, които пречат на непрокопсаниците, пречат също на съзидателните Динамични сили на еволюцията.
Превърнало се е почти в традиция в Ню Йорк да идват хора, да пророкуват края на света в една или друга форма и да чакат идването му. Сега го правят пак. Но и до ден днешен не е настъпил краят на света. Ню Йорк все го пращат по дяволите и той все някак не стига дотам. Винаги се променя. Промените все са видимо към по-лошо, но изведнъж сред най-лошото се появява новото Динамично нещо, за което никой досега не е чувал, и лошото се забравя заради новото Динамично нещо (което на свой ред става все по-лошо). Това, което прилича на ада, винаги се оказва нещо друго.
Когато нещо ново и Динамично иска да се появи на белия свят, то често напомня за ада, но може да се роди в Ню Йорк. То може да се случи. На пръв поглед може да се случи навсякъде, но в действителност не е така. Трябва да има особен вид хора, които да го погледнат и да си кажат: „Хей, чакай малко! Това е хубаво!“, без да се обръщат през рамо да видят дали и други им пригласят. А те са рядкост. Ню Йорк е едно от малкото места в света, където хората не питат дали нещо е одобрено и другаде.
Читать дальше