Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Някой се бе прехвърлил през оградата и бе написал с боя от спрей нещо върху цялата стена. Лайла не проумяваше смисъла на всички тези надписи. Сякаш бяха само имена, нищо друго. Но ги пишат толкова особено, че човек не може да разбере какво означават. Никога не пишат „кур“ или други мръсни думи. Изпръскват стените със странни неща, сякаш те единствени в света са научили някаква тайна.

„Шофьор“… „Електротехник“… „Не паркирай“… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш , посочват само какво искат те …

Някакви думи на иврит върху стената. „Неаполитански пици“. „Прахосмукачки «Франклин»“… „От 1973 година…“ „Само за полицейски коли. Не пресичай синята линия. Полиция“… Много бодлива тел по сградите. Преди изобщо нямаше.

На тротоара лежи някакъв човек. Хората го подминават безучастно…

„Собствен стил. Висококачествено пране и химическо чистене. Хотели, болници и клубове“… „Водопроводни услуги «Атина»“… „Весел, несекващ смях. Страхотно забавление — Макджиликъди, «Ню Йорк Таймс». Носител на наградата «Тони»“.

Търкаляха се найлонови торби… „Еднопосочна улица“… Никога не казват какво искаш , казват само какво искат те …

Обувките я убиваха. Улицата изглеждаше все по-зле. Тротоарите бяха разбити. Ако не внимаваше с изпочупените плочки, можеше да си изкълчи глезена. Или да падне на парчетата стъкло. Явно беше от зеещия прозорец, през който някой май се бе опитал да се промъкне.

Застудяваше.

Трябваше да се захване с нещо друго. Какво търсеше тук? Нещо не беше наред, щом живееше така. Трябваше да е на някое по-хубаво място.

Пресече улицата, погледна надолу и й се стори, че вижда вода. „Сигурно е реката“ — помисли тя.

Реши да вземе такси. Все пак трябваше да се добере до яхтата и да си прибере куфара, преди да е мръкнало. Прекалено далече беше да ходи пеша. Краката вече я боляха. Отдавна не бе вървяла толкова много. Таксито щеше да й излезе скъпо, но нямаше друг избор. За кой дявол беше купила тези тъпи ризи.

Но когато стигна до ъгъла, видя ресторант от другата страна на улицата близо до следващото кръстовище. Това наистина й хареса. Можеше да си почине, да хапне и да поръча оттам такси.

Погледна през витрината, цените в менюто бяха високи. На масите имаше покривки и платнени салфетки.

„Ох, по дяволите.“ Беше настъпил моментът да отпразнува нещо. Примерно края на историята с Капитана.

Вътре нямаше много хора. Дребничка възрастна сервитьорка подреждаше салфетки в другия край на залата. Тя забеляза Лайла, усмихна й се, бавно се приближи и я покани на маса до прозореца.

Лайла седна. Стана й много приятно след дългото ходене.

Сервитьорката я попита дали ще желае аперитив.

— Едно уиски със сода — каза Лайла и веднага се поправи с усмивка: — Не, по-точно едно уиски „Джони Уокър“ черен етикет със сода.

Сервитьорката не промени изражението си и се запъти към бара.

Улицата зад витрината приличаше на някои улици в Рочестър. Беше стара, почти безлюдна. В мръсотията под улука при стара противопожарна стълба някаква котка спокойно търсеше нещо. Мина през мръсотията, после пак се върна. Като че ли не намираше онова, което търсеше.

Лайла още пазеше стария си бележник с телефоните. Можеше да се обади на някой от старите приятели — не беше изключено да я поканят и да поговорят. Можеше да й посочат някоя свястна квартира. Дори можеше да я поканят да им погостува за известно време. Всичко се случва.

Погледна през прозореца, котката беше изчезнала.

Лошото беше, че не й се искаше да среща старите приятели. Не й се мислеше за тях. Не желаеше да разговаря с никого. Искаше да сложи край на всичко. Не желаеше да разговаря с никого.

Сервитьорката донесе поръчката, Лайла й се усмихна широко и благодари. Сервитьорката се усмихна лекичко и се отдалечи.

Лайла отпи от чашата. Боже, какъв вълшебен вкус!

Погледна листа с менюто.

Трябваше да избере нещо по-евтино за ядене. Но беше прегладняла. Пържолите изглеждаха много апетитни. И пържените картофи. С всичките им калории. Трябваше да внимава. Не биваше да се поддава. Беше си взела своето. Все пак звучеше добре. Спомни си пържените картофи на яхтата. Ох, защо изобщо се разприказва пред него? Можеше чак до Флорида да пържи картофи, ако си беше затваряла устата.

Умислена, Лайла забеляза лицето на един мъж, който я гледаше през витрината. Отначало се сепна, после се запита: „Какво ти става, Лайла, да не би да се плашиш от мъжете?“