Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

След няколко месеца тя загина в самолетна катастрофа, след още няколко години почина и Дюзънбъри, а престоят в болницата и възстановяването на Федър изличиха спомена. Сега обаче той пак изплува сякаш от нищото.

От известно време си мислеше: ако трябва да търси доказателства, че „веществото“ е културно наследство от древните гърци, а не всеобща реалност, ще ги намери в културите, които не са произлезли от древногръцката. Ако в някоя от тях липсва „реалността“ на веществото, щеше да докаже правотата си.

Сега пак изплува образът на проскубаното индианско куче и Федър осъзна смисъла му.

Лавърн зададе въпроса от Аристотелови позиции. Искаше да узнае в коя генетична, веществена клетка на кучешката класификация може да бъде поставен обектът пред тях. Но Джон Дървения крак не разбра въпроса. Затова ситуацията бе толкова смешна. Той съвсем сериозно каза: „Това е добро куче.“ Вероятно бе решил, че Лавърн се страхува да не би кучето да я ухапе. Цялата представа за кучето като съставка от йерархична структура на интелектуални категории, наричани с общото понятие „обекти“, беше извън традиционната гледна точка на неговата култура.

Най-важното според Федър беше, че Джон е определил кучето според своето Качество, а не според веществото. Това показваше, че за него Качеството има по-голямо значение.

Федър се сети, че когато след смъртта на Дюзънбъри отиде в резервата на индианците и им каза, че е негов приятел, те отговориха: „О, да, Дюзънбъри. Той беше добър Човек.“ Винаги поставяха ударението на доброто , както Джон с кучето. Белият би казал, че Дюзънбъри е бил добър човек, или не би подчертал нито една от двете думи. Индианците не разглеждаха човека като обект, към който прилагателното „добър“ може или не може да се приложи. Те го използуваха, за да подчертаят, че доброто е център на преживяванията ни и че Дюзънбъри по природа е бил въплъщение на този център на живота.

Когато Федър сложеше в ред метафизиката, хората вероятно щяха да разберат, че ориентираната към ценностите действителност, която тя описва, не е някакво невероятно отклонение в друга посока, а хвърля мост към част от самите тях, която е потисната от културните норми и търси отдушник. Или поне така се надяваше.

Животът на Уилям Джеймс Сайдис показваше, че не можеш просто да кажеш на хората истината за индианците и да очакваш, че някой ще се вслуша. Хората вече знаят за индианците. Те са им познати. Културната имунна система не им позволява да чуят нищо друго. Федър се надяваше, че метафизиката на Качеството ще преодолее имунната система и ще покаже, че мистицизмът на американските индианци не е чужд на американската култура. Той е дълбоко вкоренен в нея.

Не е необходимо американците да ходят на Изток, за да се запознаят със същността на мистицизма. Той е тук, в Америка. Изтокът го украсява с ритуали, благовония, пагоди, песнопения и, разбира се, с огромни организирани предприятия с годишни печалби от милиони долари. Американските индианци не постъпват така. Те не признават организацията. Не вземат такса за нищо, не вдигат шум около себе си и затова хората ги подценяват.

Федър помнеше, че след събирането с пейоте каза на Дюзънбъри:

— Индуското просветление е само долнопробно подражание на това ! Сигурно е изглеждало точно така, преди да почнат да го разтръбяват.

Помнеше също, че според Франц Боас в първобитните култури хората говорят само за действително преживяното. Те не обсъждат що е добродетел, зло, красота. Изискванията на всекидневието, също както при необразованите класи, не се простират извън конкретната добродетел, проявена от конкретни хора, извън добрите или лошите постъпки на хората от племето или извън красотата на конкретни мъже, жени или предмети. Не говорят за абстрактни идеи. Но Боас изтъква: „Индианците дакота смятат думата «добро» за съществително, а не за прилагателно.“

Според Федър това съждение бе вярно и много обективно. Но можеше да го сравни с отношението на изследовател, който забелязва в някоя скала огромна жила от яркожълт метал, внимателно отразява факта в дневника си и повече не се задълбочава, защото се интересува само от фактите и не желае да се обвързва с оценки и тълкувания.

„Добро“ е съществително. Доброто е „то“ . Точно това търсеше Федър. Това беше последният пас над оградата, с който завършва играта. Същността на Метафизиката на Качеството е именно в доброто като съществително, а не като прилагателно. Разбира се, Качеството в пречистен вид не е нито съществително, нито прилагателно. То не е нещо определено, но ако все пак Метафизиката на Качеството трябва да се сведе до едно-единствено изречение, Федър го беше открил.