Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Федър се отправи на северозапад. Видя още по-отчетливо разбитата бетонна конструкция, парчетата се бяха наклонили на една страна, някои бяха паднали във водата.

В бетона имаше големи квадратни дупки, през които можеше да падне човек. Напуканите плочи под краката му сякаш щяха да се счупят всеки миг. Явно разрухата и ерозията се дължаха на слягането на пластовете и вероятно на действието на морето. Но Федър смяташе, че истинският разрушител не е морето, а големият опустошител на повечето военни съоръжения — липсата на средства.

Гледката беше в известен смисъл чудесна — старата крепост, изградена да утвърди господството на човека над земята, бавно потъваше в Атлантическия океан. Мястото изглеждаше много подходящо за полагане на идола.

Федър намери врата, която водеше надолу към тъмно помещение. Плясъкът на водата се чуваше силно. Федър отвори тежка порта с железни греди. Вътре беше тъмно като в пещера. Единственото осветление идеше отдолу.

Той зави надясно покрай изпъстрена с маркировки стена и слезе по пет стръмни стъпала. Тръгна внимателно надолу, като опипваше всяко стъпало с крак. Зави наляво, продължи направо, после пак надясно и се озова в тъмен тунел. Единствената светлинка идваше отдолу през счупена бетонна плоча. Оттам нахлуваха и водите на Атлантика.

Беше достатъчно светло, за да различи върху стената скалата за отчитане височината на прилива. Подпря до нея идола, така че да гледа към морето, и внимателно оправи ризата. След няколко часа приливът щеше да дойде и да го отнесе.

„Добре, приятелче, животът ти беше доста наситен“ — каза му мислено Федър.

Отстъпи назад, леко се поклони със събрани отпред длани, както някога се беше научил в Индия, а после с чувство, че всичко вече е наред, се обърна и тръгна.

Назад към дневната светлина и добрата стара нормалност. Цвъртяха щурци. В небето се надигна рев, Федър погледна нагоре и видя един самолет „Конкорд“, който бавно завиваше на юг, а после набра скорост и се извиси.

Добрата стара техника. Нормалността на двайсети век не беше чак толкова интересна, както някогашното му заболяване, но Федър беше напреднал много, най-малкото на социално равнище. Другите култури могат да разговарят с идоли, животински духове, скални пукнатини и призраци от миналото, ала той не желаеше да го прави. Имаше толкова много друга работа.

Почувствува се освежен, докато се връщаше към яхтата. Какъв невероятен ден! Колцина са щастливците, които могат да излязат на чисто като него? Хората са потънали в безкрайните си проблеми.

Застана на една пясъчна дюна близо до няколко хвойнови храста и от гърдите му се изтръгна: „Ааах!“ Разпери ръце. Свободен! Няма идоли, няма я Лайла, няма го Райгъл, няма го Ню Йорк, дори Америка я няма. Напълно свободен!

Вдигна очи към небето и се завъртя. Ах, какво прекрасно чувство! Толкова години не се беше въртял така. От четиригодишна възраст. Пак се завъртя. Около него закръжиха небето, океанът, завоят на реката, заливът. Чувствуваше се като Въртящия се дервиш.

Запъти се към яхтата. Беше му леко на душата, не мислеше за нищо. После си спомни как веднъж вървя по такъв черен път близо до Лейм Диър, щата Монтана, в Северния резерват на шайените. Беше с Дюзънбъри и Джон Дървения крак, вожда на племето, а също с една жена на име Лавърн Мадигън от Асоциацията на американските индианци.

Беше толкова отдавна. Бяха се случили много неща. Някой ден трябваше да иде при индианците. Оттам беше тръгнал и там трябваше да се върне.

Помнеше, че тогава беше пролет — прекрасен сезон в Монтана. Вятърът над боровете носеше свежия лъх на топящи се снегове и на размразяваща се пръст. Четиримата вървяха един до друг по пътя. Изведнъж пред тях се изпречи едно от онези проскубани невзрачни кучета, които смятат индианските резервати за свой дом, и тръгна дружелюбно пред тях.

Известно време го следваха мълчаливо.

После Лавърн попита Джон:

— Какво е това куче?

Вождът се замисли и отвърна:

— Това е добро куче.

Лавърн го изгледа с любопитство, после пак се обърна към пътя. Ъгълчетата на очите й се присвиха и Федър забеляза, че тя се усмихва и дори се смее на себе си.

По-късно, когато Джон вече го нямаше, Лавърн попита Дюзънбъри:

— Какво искаше да каже с думите „Това е добро куче“? Така ли се изразяват индианците?

Дюзънбъри се замисли, после отговори, че сигурно да. Федър също не знаеше отговора, но кой знае защо, беше развеселен и учуден като Лавърн.