Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Мълчаливо продължи по пътеката. Мълчеше, не искаше да изтърси нещо неуместно. Най-накрая проговори:

— Това никак не ми допада. Лайла се чувствува добре на моята яхта.

— Но тя иска да се върне.

— Защото си я убедил.

— Нищо подобно!

— Когато говорихме последния път, тя каза, че иска да иде на юг, поели сме натам.

— Не иска това — възрази Райгъл.

— Знам какво иска — не отстъпи Федър.

Райгъл замълча.

Повървяха още малко и пред очите им пак се появиха яхтите.

— Не зная как точно да ти съобщя нещо. Но по-добре да го чуеш.

— Какво?

— Лайла каза да я отведа в Рочестър… — Райгъл направи пауза, преди да продължи, — защото си искал да я убиеш.

Федър го изгледа. Този път Райгъл го погледна открито, изнервеността беше изчезнала.

— Разбираш ли какъв е проблемът? — попита той. — Затова настоях да се поразходим. Когато дойдох, не очаквах да чуя подобно нещо. Исках само да се уверя, че всичко е наред. Но при тези обстоятелства… доста те забърках… въпреки че се помъчих да те спра…

— Ще говоря с нея — отсече Федър.

— Тя вече прехвърли куфара и другите си вещи на моята яхта — каза Райгъл.

— Тогава ще поговоря с нея там !

Бе надвиснала голяма беда. Но ако Федър избухнеше, само щеше да усложни нещата. Качи се в лодката си и Райгъл го пусна да гребе отпред. Отвърза яхтата, качи се на палубата и пръв прекрачи спасителните въжета на яхтата на Райгъл.

Погледна надолу и видя нещастното подпухнало лице на Лайла. Тя се обърна към него усмихната. После усмивката й изчезна. Сигурно беше помислила, че се връща Райгъл.

Федър слезе долу и седна срещу нея. Стори му се не по-малко изнервена от Райгъл.

— Здравей — каза Федър.

— Здрасти — отвърна тя на поздрава.

— Чух, че си искала да се върнеш.

Лайла сведе поглед. Беше гузна. За пръв път изглеждаше гузна.

— Струва ми се, че правиш голяма грешка — каза той.

Лайла не вдигна очи.

— Защо се връщаш?

Лайла го погледна и проговори:

— Исках да дойда с теб. Не можеш да си представиш колко ми се искаше. Но сега промених решението си. Искам преди това да свърша много други неща.

— Там те чакат само неприятности — предупреди я Федър.

— Зная, но те имат нужда от мене.

— Кои?

— Майка ми и останалите.

Федър я изгледа. Идеше му да я попита: „Добре, ако толкова се нуждаят от тебе, защо, по дяволите, се беше запътила на юг?“, но си замълча. „Какво се е променило? — беше му на устата да изкрещи. — Райгъл ли те накара? Кой те накара? Знаеш ли какво ще ти се случи там? Да не искаш да се самоубиеш? Господи, Лайла, откакто те видях за пръв път, не си направила поне едно умно нещо, ясно ли ти е? Кога ще поумнееш?“

Но не каза нищо. Само седеше като дете на погребение и я гледаше.

Всъщност нямаше какво повече да каже. Тя искаше да се върне, нищо не можеше да се направи.

— Съвсем сигурна ли си? — попита Федър.

Лайла се втренчи в него. Той изчака да види поне сянка от съмнение, но тя мълчеше, гледаше го и накрая прошепна едва чуто:

— Добре съм…

Федър се замисли дали може да добави нещо, защото разбираше, че това е последната възможност.

Не се сети за нищо.

Накрая се изправи и каза:

— Добре.

Качи се на палубата, където стоеше Райгъл.

— Тя иска да тръгне… Кога отплавате? — каза Федър.

— Веднага. Иска да тръгнем още сега и при тези обстоятелства това ми се струва най-доброто решение.

Федър загледа как Райгъл пуска двигателя на яхтата. Чувствуваше се замаян. Прескочи на своята яхта, помогна на Райгъл да освободи въжетата и някак неестествено скован, изпрати с поглед яхтата на Райгъл, която зави и се насочи на север през залива.

Трябваше му известно време да осмисли нещата.

Само преди час възнамеряваше да прекара остатъка от живота си в грижи за Лайла. Но от този миг нататък никога повече нямаше да я види. Прас-прас. И всичко отива по дяволите.

Усещаше мисълта си опустошена точно както плажа, осеян след урагана със стари гуми, захвърлени железа и шишета от белина.

Вероятно му трябваха малко време и тишина, за да се върне в първоначалното си състояние.

Последните събития сякаш го бяха отрязали от миналото му. Всичко бе изчезнало. Беше зад гърба му. Пред него се простираше океанът, делеше ги само пясъчната дига. Ето оттук започваше един съвършено нов живот. Скоро нямаше да има и следа, че Федър е бил тук.

От бриза яхтата леко се полюшваше. Сега изглеждаше празна. Тиха. Федър пак бе останал съвсем сам. Сякаш Лайла никога не беше стъпвала тук…