Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Федър сви рамене. Върза пак въжето на лодката към ръждясалия прът и двамата с Райгъл тръгнаха по страничната пътека.

В тази посока пътеката беше затрупана с трески, а по-нататък с дребни черни камъчета. От едната страна имаше знак, който Федър не бе забелязал преди: „М-во на вътрешните работи на САЩ“. Блатото със стария дневен фар изглеждаше същото, но бялата чапла бе изчезнала.

— Каза, че Лайла притежава качество, помниш ли? — подхвана Райгъл.

— Точно така.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш как стигна до този извод?

„О, за Бога!“ — помисли Федър.

— Не беше извод — каза той, — беше усещане.

— И как стигна до него?

— Не съм „стигал“.

Продължиха мълчаливо да се разхождат. Райгъл беше стиснал юмруци. Беше напрегнато съсредоточен, сякаш се виждаше как мислите кръжат в главата му.

После каза раздразнено:

— И какво толкова има да се усеща ?

— Качеството — отвърна Федър.

— О, не ставай смешен — ядоса се Райгъл.

Продължиха да се разхождат. Райгъл проговори:

— Каза ли ти нещо онази нощ? Затова ли смяташ, че притежава Качество? Нали знаеш, че е психичноболна?

— Да.

— Исках само да се уверя. Винаги съм на тръни, когато е замесена тя. Каза ли ти, че ме преследва навсякъде чак до Ню Йорк, откакто напуснах Рочестър?

— Не, не ми е казвала.

— Във всяка проклета кръчма. Във всеки проклет ресторант, където и да отидех, там се появяваше и Лайла. Казах й, че не желая да имам нищо общо с нея. Историята с Джим беше приключила, аз също бях приключил, но сигурно вече си наясно колко слуша.

Федър кимна мълчаливо.

— Лайла дойде в бара в Кингстън, защото знаеше, че съм там. Разбираш ли, не беше случайно, че се завъртя около теб онази вечер. Видя, че си ми приятел. Помъчих се да те предупредя, но ти не слушаше.

Федър си спомни, че в кръчмата Лайла наистина зададе много въпроси за Райгъл. Така си беше.

После се сети за още нещо.

— Бях толкова пиян, че почти не помня какво се случи. Едно нещо обаче ми се върти в паметта. Точно когато пресичахме палубата на твоята яхта, за да стигнем на нашата, аз й казах да пази тишина, да не вдига шум, защото сигурно спиш точно отдолу. Лайла попита: „Къде?“, посочих й мястото, тя грабна куфара, вдигна го над главата си и го тръсна с всички сили на палубата.

— Спомням си! — извика Райгъл. — Беше като взрив!

— Защо го направи?

— Защото вече не исках да имам нищо общо с нея.

— Защо те преследваше?

— О, така е, откакто се помня.

— От втори клас според нея.

Райгъл изведнъж го изгледа почти уплашено. Беше нервен явно покрай нещо, свързано с това.

— Каза, че само тя се е държала добре с теб — продължи Федър.

— Не е вярно — възрази Райгъл.

Стигнаха безформена бетонна купчина, обрасла с храсталаци, приличаше на модернистична скулптура в плевелите. Сред пукнатините в бетонните плочи растеше златник и стърчаха ръждясали болтове. Приличаше на платформа за кранове.

— Преди не беше такава — каза Райгъл. — Просто не е за вярване, но в училище Лайла Блуит беше най-спокойното, най-добродушно дете, което можеш да си представиш. Затова бях толкова поразен, когато ти каза, че притежавала „качество“. Замислих се дали си доловил нещо.

— Какво я промени?

— Не зная. Вероятно това, което се случва на всички. Пораснала е и е открила, че светът е различен от детските ни представи.

— Имал ли си интимни връзки с нея? — попита Федър напосоки.

Райгъл го изгледа изненадано. После се изсмя с неприязън.

— Та кой не е имал? Ти не си никакво изключение!

— Забременя ли?

Райгъл поклати глава, сякаш искаше да отпъди мисълта.

— Не, не избързвай с такива заключения. Можеше да е от всеки.

Продължаваха да се разхождат и Федър се почувствува потиснат. Пътеката сякаш нямаше край, но не водеше наникъде.

— Хайде да завием — предложи той.

Чувствуваше се като детектив в края на разплитането на едно убийство, но детективът изпитва удовлетворение от решената загадка, а Федър не изпитваше нищо подобно.

Не желаеше да има повече нищо общо с този човек.

Завиха и тръгнаха обратно. Райгъл каза:

— Има още един въпрос.

— Какво?

— Лайла иска да се върне с мен.

— Сега?

— Да.

— Къде?

— В Рочестър. Познавам семейството и приятелите й, има кой да се погрижи за нея.

— Да се погрижи ли?

— Да я освидетелствува.

„О, Боже!“ — помисли Федър. Да я прибере в психиатрия.

Обзе го още по-угнетяващо чувство.