Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

По-нататък имаше старателно изрисуван знак да не се влиза в блатото, за да се опази дивата природа. Добре, че главното шосе към града не минаваше оттук. Така мястото оставаше уединено.

Над главата му се разнесе крясък на гъски. Федър вдигна очи и видя трийсет-четирийсет гъски в клинообразно ято, поели на северозапад, в погрешна посока… Луди гъски. Сигурно им беше повлияло необичайно топлото време.

С идола в ръце Федър изпитваше усещането, че двамата споделят преживяването, сякаш се е върнал в детството и има въображаем спътник. Децата говорят с куклите, възрастните говорят с идолите. Предполагаше, че куклата дава възможност на детето да се преструва на родител, а идолът дава възможност на родителя да се преструва на дете.

Поразмишлява върху това и постепепно се оформи въпросът.

— Какво би казал — попита той идола, — ако сега бяхме в Индия? Какво би казал за всичко това?

Напрегна слуха си, но не чу отговор. След малко обаче в мислите му изплува глас, който не приличаше на неговия.

— Това е щастлива развръзка.

Щастлива развръзка ли? Федър се замисли.

— Не бих го нарекъл „щастлива развръзка“ — възрази той, — бих го нарекъл „отворен край“.

— Не, това е щастлива развръзка за всички — настоя другият глас.

— Защо?

— Защото всеки получава онова, което иска — поясни гласът. — Лайла получава скъпоценния си Ричард Райгъл, Райгъл получава скъпоценното си усещане, че е праведен, ти получаваш скъпоценната си Динамична свобода, а аз пак отивам да плувам.

— О, значи знаеш какво ще се случи?

— Да, разбира се — каза идолът.

— Тогава как можеш да твърдиш, че развръзката е щастлива, след като знаеш какво ще се случи с Лайла?

— Няма проблем — прозвуча гласът на идола.

— Няма проблем ли? Той ще се опита да я затвори до края на живота й, и това ако не е проблем!

— Не и за теб.

— Тогава защо толкова ми тежи? — попита Федър.

— Ти само чакаш да получиш медала си — отвърна идолът. — Въобразяваш си, че ще се върнат и ще ти връчат почетна грамота.

— Но той ще я унищожи .

— Не — възрази идолът, — тя няма да му позволи да й направи нищичко .

— Не вярвам.

— Сега тя притежава Райгъл — продължи идолът. — Той си го получи . Оттук нататък е изцяло в ръцете й.

— Не, той е адвокат — каза Федър. — Няма да загуби ума си по нея.

— Не се налага. Вече го е загубил — обясни идолът. — Тя ще използува целия му морал срещу самия него.

— Как?

— Ще се превърне в каеща се грешница . Може дори да почне да ходи на църква. Непрекъснато ще му повтаря колко е нравствен и как я е спасил от ужасната ти хватка, и какво може да направи той? Как ще отрече? Няма начин да се пребори. Нравственото му „аз“ ще се надуе като балон и всеки път, когато почне да спада, той ще тича при нея за помощ.

„Ама че идол“ — помисли Федър. Саркастичен, циничен. Почти злобен. Такъв ли беше самият той в дъното на душата си? Може би. Театрален идол. Идолът на евтините сутрешни представления. Нищо чудно, че някой го е хвърлил в реката.

— Нали знаеш, че печелиш — попита идолът — … по погрешка?

— Как така?

— През цялото пътуване извърши една-единствена нравствена постъпка, която те спаси.

— И коя е тя?

— Каза на Райгъл, че Лайла притежава Качество.

— Тогава в Кингстън ли?

— Да, и го направи само защото той те свари неподготвен, не можа да се сетиш за обичайния си интелектуален отговор, но промени Райгъл. Нямаше да дойде, ако ти не беше постъпил така. Преди това не изпитваше никакво уважение към нея, но много уважаваше теб. После уважението му към теб изчезна, ала той започна да изпитва известно уважение към нея. Ето как ти й даде нещо и това те спаси. Ако не беше тази единствена твоя нравствена постъпка, утре щеше да плаваш надолу покрай брега и щеше до гроб да живееш с Лайла.

Федър не хареса тези думи. Подобни категорични присъди, произнесени от някаква страна на собствената му личност, звучаха объркващо и донякъде зловещо. Не желаеше да ги слуша.

— Добре, идоле — каза той, — може да си прав, може и да не си, но тук стигаме до края на пътя.

Пред тях имаше нещо като останки от стара крепост. Напомняха за древните руини в Индия, но онези бяха с векове по-стари. Тези тук приличаха на замък, ала той беше направен от бетонни плочи, тук-таме изпочупени, със стърчаща ръждясала арматура. Една част му заприлича на стена на малък амфитеатър. Очевидно беше парапетът на старо укрепление. Другаде се виждаха остатъци от въжена линия, с която сигурно са пренасяли снаряди. Огромните пръстени в стената явно са омекотявали отката на тежки оръдия. Точно пред парапета растеше красиво дърво без листа — като огромен чадър. Беше високо едва около три метра, но беше много по-широко.