Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

— По-добре се махай оттук — каза Райгъл.

— Какво? Защо? Нищо не съм направил.

— Няма значение — настоя Райгъл.

Изглеждаше ядосан както на закуската в Кингстън.

Федър видя, че Джейми разговаря с хората пред сградата в другия край на пристана. Той жестикулираше, размахваше едната си ръка, а с другата притискаше бузата. Човекът зад Райгъл тръгна натам.

— И аз ще ида да чуя какво казва — обясни Райгъл и се дръпна. Федър виждаше, че пред сградата, накъдето се запъти Райгъл, се води някакъв спор.

Какво ли правеше Лайла? Тишината долу беше зловеща. Федър заслиза по стълбата и видя, че вратата към кабината е затворена.

Приближи се и бавно я отвори. Лайла лежеше на койката. Носът й кървеше. Държеше в ръката си джобно ножче. Унесеният поглед от снощи беше изчезнал. По чаршафа под нея имаше малки петна кръв.

— Защо го направи? — попита Федър.

— Той уби бебето ми.

— Как?

Лайла посочи пода.

Федър забеляза куклата с лице към пода. Загледа се в нея, докато претегляше внимателно думите си.

Най-накрая проговори:

— Да я вдигна ли?

Лайла не отвърна нищо.

Федър вдигна куклата много внимателно с две ръце и леко я сложи до Лайла.

— Тук не ми харесва — каза тя.

Федър отиде да й донесе парче тоалетна хартия за кървящия нос.

— Дай да видя.

Носът й не изглеждаше счупен. Но мястото под окото й започваше да се подува. Тя здраво стискаше джобното ножче.

Не беше време за разговори.

Федър дочу почукване отвън.

Качи се по стълбата и пак видя Райгъл.

— Отиде си — обясни Райгъл, — но хората се разтревожиха. Някои искат да извикат полиция. Казах им, че тъкмо си се канел да отплаваш. Най-добре е да тръгнеш веднага.

— Какво ще направи полицията? — запита Федър.

Райгъл изглеждаше раздразнен.

— Оставаш или още пет секунди, или още пет седмици. Кое избираш?

Федър се замисли.

— Добре — каза той, — развържи въжето на носа.

— Сам си го развържи.

— Какво ти става?

— Съучастие и подстрекателство…

— За Бога!

— Ти ще тръгнеш, а аз оставам с тези хора.

Федър го изгледа и поклати глава. Господи, каква бъркотия. Скочи на пристана, грабна електрическия кабел и го хвърли на борда, освободи въжето на кърмата и също го прибра. Докато прибираше въжетата на носа, видя, че събраните пред сградата хора гледат към него. И тоя Райгъл е един, да се появи точно сега! И както обикновено беше прав.

Федър метна въжетата на борда и с две ръце отблъсна яхтата от кея. Течението подхвана кърмата. Федър грабна въже със скоба и се прехвърли на борда.

— Можеш да хвърлиш котва в Санди Хук — извика му Райгъл. — В залива Хорсшу. Има го на картата.

Федър ловко се придвижваше към кърмата над разбърканите въжета, за да поеме управлението, но в кабината забеляза, че ключът за двигателя липсва. Яхтата беше неуправляема, затова пък течението я отнасяше към реката, далеч от пристана. Федър скочи долу, отвори най-горното чекмедже на масичката за навигационните карти и намери ключа. Бързо се качи горе, пъхна ключа и запали двигателя.

Само да не откаже точно сега.

Не. Включи и Федър го остави известно време да загрява.

Пристанът вече се намираше на шейсет-седемдесет стъпки, ала се виждаше как Райгъл разговаря с насъбралите се около него хора. Федър мина на скорост, увеличи оборотите и им помаха. Те не му отвърнаха, но и не сваляха поглед от него.

Един от тях сви ръце на фуния и се помъчи да извика нещо, само че дизеловият двигател го заглуши. Федър им махна още веднъж и се насочи по реката към брега на Ню Джързи.

Уф!

Погледна назад през рамо. Разстоянието между яхтата и пристана непрекъснато се увеличаваше, а фигурите се смаляваха. Сякаш значението им намаляваше заедно с техните размери.

Гледката на целия град сега се разкриваше пред него откъм водата. Пристанът се разтваряше в градския контур. Изпъкваха зелените дървета по алеята, а над тях се открояваха високите жилищни сгради. Вече се виждаха и големите небостъргачи в центъра, които се издигаха над блоковете.

Великанът!

Изпита особено чувство.

Този път едва се измъкна от лапите му.

Обърнат към отсрещния бряг на реката, Федър насочи яхтата надолу по течението. Вече бе в средата на реката, разстоянието между него и града го успокои.

Ама че сутрин! Не беше успял дори да се облече. Пристанът се беше отдалечил, не се виждаха хората, които го следяха с поглед. Мостът „Джордж Вашингтон“ нагоре по реката вече се губеше зад скалите.