Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Каква гледка! Облаците се отразяваха в стъклата на някои от най-високите сгради. Рапсодия в синьо. Засега кулите на Световния търговски център сякаш бяха спечелили състезанието по височина, но останалите небостъргачи се правеха, че не забелязват. Всички те заедно преставаха да са отделни сгради или част от града, превръщаха се в нещо неподозирано. Някаква непредвидена енергия и мощ като че ли непрекъснато изненадваха всекиго с величието си. Никой не ги беше създал. Те се бяха създали сами. Великанът беше свое собствено творение.

Мостът „Веразано“ се приближаваше все повече. Отдолу Федър виждаше черта, вероятно отсрещния бряг на долния залив. Това беше последният мост. Последният!

Докато се приближаваше към моста, Федър долови дълбоко, ритмично вдигане и спускане. Сякаш се люлееше на трапец. Обаче бавно. Много бавно. Яхтата се вдигаше и се спускаше. После още едно вдигане и още едно спускане. И сетне пак. Океанът.

Внезапно осъзна, че не знае накъде се е запътил. Пак закрепи руля, слезе долу, извади от чекмеджето куп карти — от Лайла все още нямаше следа — и се върна на палубата. Запрехвърля картите, докато не намери една, озаглавена „Нюйоркското пристанище“. Отзад на картата беше изобразен долният залив, изпъстрен с шамандури по определените маршрути за корабите. В дъното на долния залив се намираше Санди Хук, а в средата на Санди Хук — заливът Хорсшу Коув. Сигурно за това място му бе говорил Райгъл.

Според картата между моста и залива имаше десетина морски мили. Шамандурите бяха толкова многобройни, че не беше ясно коя какъв маршрут показва, но според картата това нямаше значение, защото беше невъзможно да се отклони. Всъщност бе в по-голяма безопасност извън канала, където големите кораби не можеха да навлязат.

Докато мостът се отдалечаваше, Федър долови промяна в шума на двигателя и забеляза, че стрелката на термометъра е стигнала близо до червената линия. Намали оборотите почти до нула.

Сигурно във водния охладител на двигателя беше проникнала мръсотия от реката. Не се случваше за пръв път. Охладителят поемаше вода от голяма дълбочина и линията на корпуса беше силно извита, така че Федър не можеше да забележи боклуците и да ги изтегли с кука. Трябваше да се качи на лодката и да се помъчи да ги изчисти. Сега обаче нямаше как да го стори — океанският прилив, навлязъл навътре в реката, щеше да подмята лодката във всички посоки. Трябваше да изчака, докато стигне залива.

От югозападния бряг на Ню Джързи се надигаше свеж бриз. Не беше изключено Федър да стигне с платна чак до залива.

Изключи двигателя и за миг се наслади на тишината. Дочуваха се само лекото шумолене на бриза и плясъкът на вълните в корпуса, който утихваше с намаляването на скоростта. С набраната инерция Федър насочи яхтата в посоката на попътния вятър и тръгна към мачтата, за да опъне основното платно.

Яхтата се издигаше и се спускаше по вълните, вдигнати от прилива, и Федър едва запазваше равновесие, но след като опъна платното и ориентира курса по вятъра, тя спря да се клати и бързо набра скорост. Изведнъж Федър се почувствува много добре. Пое в кабината управлението на курса, придържаше се към вятъра и увеличи още повече скоростта. Пак изпита предишната мореплавателска треска. За пръв път след езерото Онтарио излизаше в открити води и приливът му върна старото усещане.

На изток се простираше хоризонтът, без следа от сушата. Някъде далече се виждаше кораб, който очевидно се насочваше към яхтата. Нямаше страшно. Федър само трябваше да плава извън канала.

В този миг старият Панчо би се усмихнал.

Мореплавателската треска беше като маларията. Изчезваше за продължително време, понякога за години, а после внезапно се връщаше както сега — напомняше самия прилив.

Федър се сети как много отдавна хареса една песен, озаглавена „Платноходът «Джон Б.»“, с необикновен ритъм, който ту се ускоряваше, ту се забавяше. Тогава не можеше да си обясни защо му допада толкова, но един ден си даде сметка, че нейният ритъм му напомня морския прилив. Вълните те носят, зад тебе са вятърът и морето, яхтата върви напред, повдига се пред всяка минаваща отдолу вълна, а после се спуска и за миг замира, докато вълната се понася напред.

Това движение никога не му беше неприятно, може би защото той много го обичаше. То се сливаше с мореплавателската треска.

Федър помнеше деня, когато за пръв път изпита треската. Беше Коледа след шестия му рожден ден. Родителите му бяха купили най-скъпия глобус, който можеха да си позволят — тежък, на дървена поставка. Федър го въртеше непрекъснато. Оттам научи очертанията и имената на всички континенти и повечето държави и морета в света: Арабия, Африка, Южна Америка, Индия, Австралия, Испания, Средиземноморието, Черно море, Каспийско море. Очароваше го мисълта, че целият град, където живее, е само малка точица върху глобуса, а по-голямата част от глобуса е синя. Ако искаше наистина да види света, не можеше да не прекоси огромната синева.