Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

От изтощение спа почти целия следващ ден. Когато се събуди и излезе навън, беше следобед. Попита някого как да стигне до Кливланд.

— Но вие вече сте в Кливланд — гласеше отговорът.

Не можеше да повярва. Според картата се намираше на мили от Кливланд в друго пристанище.

После си спомни малките „неточности“, които забеляза по картата, докато влизаше в пристанището. Щом забележеше „грешен“ номер на шамандура, решаваше, че е сменен след отпечатването на картата. Ако се появеше неотбелязана стена, предполагаше, че е построена наскоро или че още не е стигнал до нея и не се е ориентирал за точното си местоположение. Изобщо не му мина през ума, че се намира в друго пристанище!

Класически пример за последователите на научната обективност. Винаги когато картата не съвпадаше с наблюденията му, той отхвърляше наблюденията и следваше картата. Тъй като разумът му смяташе, че знае за какво става дума, той си бе изградил статичен филтър, имунна система, която отхвърляше всяка несъответствуваща информация. Да видиш нещо не значи да повярваш в него, въпреки поговорката „Око да види“. Първо вярваш и тогава окото вижда.

Ако явлението беше индивидуално, нямаше да е чак толкова сериозно. Но то е културно явление с огромни мащаби и е много сериозно. Изграждаме цели културни интелектуални модели на основата на минали „факти“, които са крайно избирателни. Когато се появи нов факт, който не отговаря на схемата, ние не отхвърляме модела. Отхвърляме факта. Един противоречив факт трябва настойчиво да напомня за себе си, понякога векове наред, та накрая да го забележат един-двама души. Тогава тези един-двама трябва да започнат настойчиво да го посочват на останалите и се иска много дълго време, за да успеят да накарат и останалите да го видят.

Също както биологичната имунна система се бори еднакво енергично и срещу животоспасяващата ваксинация, и срещу пневмонията. Културната имунна система отхвърля положителното ново разбиране като това на брухо в Зуни със същата енергия, с която се бори против престъпността. Тя не е в състояние да ги разграничи.

Федър признаваше, че няма нищо безнравствено в култура, която не е готова да възприеме нещо Динамично. Статичното прикрепване е необходимо за утвърждаване на досегашните постижения на културата. Изходът е да не обвиняваме културата в глупост, а да потърсим факторите, които да направят новата информация приемлива — ключовете. Федър си представяше Метафизиката на Качеството именно като такъв ключ.

Сиянието на дхармакая . Огромна област на човешките преживявания, отхвърлена от културния филтър.

С годините познанията му за сиянието се бяха превърнали в бреме. Отрязваха много пътища за разумно общуване с останалите. Не можеше да говори за тях, без да се сблъска с културната имунна система, без да го помислят за луд, а заради миналото не биваше да допуска подобни подозрения.

Но тази вечер пак го видя при Лайла, сиянието беше много силно и в Кингстън. То го забърка в цялата история. Посочи му, че става нещо важно. Каза му да отвори очи и в отношението си към нея да не се ръководи от книгите.

Федър не вярваше, че сиянието е свръхестествено явление без корени в материалната действителност. Нещо повече, беше сигурен във връзката му с материалната действителност. Никой обаче не го вижда, защото филтърът на културното определение на реалното и нереалното отсява сиянието на дхармакая от американската „действителност“ от двайсети век точно както времето не достига до действителността на хопи, а разликите между зеленото и жълтото не значат нищо за натчез.

Не можеше да го докаже научно, защото нямаше как да предскаже появата му и оттам да го провери с експеримент. Но и без експериментални данни смяташе, че сиянието не е нищо повече от несъзнателно разширяване на ирисите на наблюдателя, от което предметите изглеждаха по-ярки, вид халюцинаторна светлина от оптически дразнител, нещо като светлината, която виждаме след продължително взиране в един и същ предмет. Подобно на примигванията сиянието се смята за незначително прекъсване на това, което виждаме „в действителност“, или за субективно, нереално явление за разлика от обективните, реалните явления.

Но въпреки филтъра на културната имунна система на много места сиянието се споменава — разпокъсано, несвързано, откъслечно. Понякога лампите се използуват като символ на учението. Защо? Факлите, като например факелът на училището „Блейк“, нерядко са олицетворение на идеалистичното вдъхновение. Ако най-неочаквано проумеем нещо, казваме: „Светна ми“ или „Имам проблясък.“ Когато карикатуристът иска да покаже раждането на велика идея, той поставя електрическа крушка над главата на изобразената фигура. Всички мигновено разбират какво е значението на символа. Защо? Откъде идва той? Не може да е древен, защото електрическите крушки се свързват с двайсети век. Какво общо имат те с новите идеи? Защо карикатуристът не трябва да обяснява какво има предвид с крушката? Защо всички знаят какво иска да каже?