Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Ако те питат как се чувствуваш, не можеш да им отговориш: „Страхотно!“ Това ще е признак на неискреност. Не можеш обаче и да кажеш: „Отвратително!“ Тогава ще ти повярват и ще увеличат дозата на успокоителните. Трябва да им отвърнеш: „Ами… Струва ми се, че има известно подобрение…“, и да ги погледнеш смирено и умолително. Така ще ги накараш да се усмихнат.

С времето Федър успя да изтръгне с тази стратегия достатъчно усмивки, за да се измъкне. Наистина стана по-малко честен и започна да се нагажда към съществуващото културно статукво, но нали всички искаха точно това от него. Излезе и се върна пак към семейството, работата и мястото си в света. Новата му същност на конформист, неискрен бивш психичноболен, готов безропотно да изпълнява всички нареждания, се превърна в постоянна роля, която никога не забравяше.

Тежеше му непрекъснато да играе роли пред хора, с които някога е бил искрен. Не можеше да сподели нищо с тях. Сега беше по-самотен, отколкото в психиатрията, но не можеше да направи нищо. В първата си книга представяше самотния изпълнител на роли като разказвача — човек, който допада на останалите, защото външно е нормален, но който трудно се справя със собствения си живот, защото е изгубил способността да се отнася честно към него. Все същата изолираност косвено разби семейството му и го докара до сегашния му живот.

След толкова години отвращението му към преживяното в болницата бе намаляло и Федър вече признаваше, че психиатрите естествено са не по-малко необходими от полицаите. Все някой трябва да се справя с изродените форми на обществото и разума. Трябва обаче да проумеем, че ако ще реформираме обществото, не бива да започваме от полицията. А ако ще реформираме разума, няма да почнем от психиатрите. Ако не ни харесва съществуващия обществен строй или интелектуалната система, най-добре е да стоим настрана от полицаите или психиатрите. Трябва да ги оставим за накрая.

Тогава с кого трябва да започнем?… С антрополозите ли?

Всъщност идеята не беше лоша. Когато не са съзнателно „обективни“, антрополозите много се интересуват от новото.

Идеята му хрумна в планините до Боузман, щата Монтана, където за пръв път се зачете в антропологията. Точно тогава попадна на мисълта на Рут Бенедикт, че проблемът в Зуни би могъл да се реши, като онзи брухо бъде пратен при едно от племената в равнините, където темпераментните му пориви ще намерят по-радушен прием. Възможно ли беше това ? Лудите да бъдат пращани на лечение при антрополозите , а не при психиатрите!

Рут Бенедикт твърдеше, че още от самото начало психиатрията се обърква, защото тръгва от определен списък на симптомите, а не от конкретните случаи на пациентите, на хората, чиито характерни реакции тяхното общество отрича. Друг антрополог — Д. Т. Камбъл, се съгласява с нея и казва: „Лабораторният психолог всъщност и досега вярва, че колегите, с които е следвал, представляват достатъчна основа за общата психология на човека.“ По-нататък той изтъква, че при социалната психология тези тенденции са много по-ограничени заради сблъсъка с антропологичната литература.

В случая с брухо психиатрите ще анализират детството му, за да открият причините за неговото поведение, ще установят защо е почнал да наднича през прозорците и ще му дадат съвет да престане, а ако продължи, вероятно ще го „приберат за негово добро“. Докато антрополозите ще проучат оплакванията му, ще намерят култура, където няма да съществува такъв проблем и ще го изпратят там. В конкретния случай с онзи брухо те биха го пратили на север при шайените. Но ако някой страда от сексуалните забрани на викторианците, антрополозите биха му препоръчали Самоа, описано от Маргарет Мийд. Ако пък страда от параноя, биха го насочили към близкоизточните страни, където подозрителността се смята за нормална.

Антрополозите непрекъснато потвърждават, че лудостта е културно обусловена. Тя се появява във всички култури, но всяка от тях има собствени критерии за нейното определяне. Клъкхоун разказваше за стар сицилианец, който почти не говорел английски и дошъл в една от болниците на Сан Франсиско да се лекува от незначително физическо заболяване. Стажант-лекарят, който прегледал пациента, забелязал, че той непрекъснато мърмори как някаква жена го е омагьосала и е причинила всичките му страдания. Начаса го изпратил в психиатрично отделение, където човекът прекарал няколко години. Но в италианската колония всички на неговата възраст вярвали в магьосничеството. От тяхна гледна точка поведението му било „нормално“. Ала ако някой с положението и образованието на стажанта се оплаче, че е преследван от магьосница, поведението му правилно би било изтълкувано като признак на психично отклонение.