Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Очевидно нито една култура не желае да се нарушават правните й модели и когато това се случва, тя задействува имунна система, подобна на биологичната. Отклонилият се опасен източник на незаконни културни модели първо е разкриван, после изолиран и накрая унищожаван като културна цялост. Това е отчасти предназначението на лудниците. Също и на съдебните процеси срещу еретиците. Те защитават културата от чужди идеи, които биха я унищожили, ако се допусне безконтролното им разпространение.

Федър бе видял в лудницата точно този стремеж да го върнат към „обективната действителност“. Изобщо не се съмняваше, че психиатрите са добри хора. Добротата им трябваше да е повече от обичайната, за да издържат на работата си. Но си личеше, че са представители на културата и от тях се изисква да се отнасят към лудостта именно като такива. Федър ужасно се уморяваше от това, че те непрестанно се вживяват в отредената им роля. Все се правеха на свещеници, които спасяват еретици. Но той не можеше да каже нищо, защото всяка дума щеше да се изтълкува като параноя, като неразбиране на добрите им намерения и доказателство за дълбочината на разстройството му.

След години, когато вече бе освидетелствуван като „без отклонения“, Федър прочете „обективни“ медицински описания на преживяванията си и се ужаси от клеветите в тях. Приличаха на описания на религиозна секта, дадени от друга, враждебна на нея секта. Психиатричното лечение беше не търсене на истината, а разпространяване на догма. Психиатрите сякаш се страхуваха от проклятието на лудостта, както инквизиторите са се бояли да не се поддадат на дявола. Не им се разрешаваше да практикуват, ако самите те са с психично разстройство. От тях се изискваше да не знаят буквално нищо за областта, в която работят.

Според Федър те биха възразили, че не е необходимо да си болен от пневмония, за да знаеш как да я лекуваш, и по същия начин не е необходимо да си заразен с лудост, за да я лекуваш. Но ако тръгнеше да ги опровергава, опираше до същността на проблема. Пневмонията е биологичен модел. Тя се поддава на научна проверка. Може да я изучиш, като наблюдаваш бацилите пневмококи под микроскоп.

Докато лудостта е интелектуален модел. Тя може да има биологични причини, но не притежава физическа или биологична форма на съществуване. В съда не можеш да представиш научно доказателство, с което да разграничиш нормалните от лудите. В лудостта няма нищо, което да съответствува на който и да е всеобщ научен закон. Всеобщите научни закони са измислени от нормалните. Невъзможно е нормалността да използува създадените от самата нея средства, за да измери нещо извън себе си и своите творения. Лудостта не е „обект“ на наблюдение. Тя е изменение на самото наблюдение. Не съществуват „заболявания“ на моделите на разума. Има само ерес. Всъщност точно това е лудостта.

Ето например въпроса: „Ако в света съществуваше един-единствен човек, има ли начин той да бъде луд?“ Лудостта винаги съществува, съотнесена към останалите. Тя е социално и интелектуално, а не биологично отклонение. Единствената проверка за лудост в съда или където и да било другаде е съобразяването с културното статукво. Тъкмо затова професията на психиатрите толкова прилича на жречеството. И в двата случая се използуват физически ограничения и натиск за налагане на статуквото.

Следователно, възложим ли на лекарите да лекуват лудостта, всъщност им възлагаме да злоупотребят с образованието си. То всъщност не включва интелектуалните ереси. Студентите по медицина се учат да разглеждат нещата от неорганична и биологична гледна точка. Затова такава голяма част от лековете им е биологична: шокова терапия, лекарства, лоботомия и физически ограничения.

Както полицията живее в два свята — биологичния и обществения, така и психиатрите живеят в два свята — обществения и интелектуалния. Също като ченгетата, и те изцяло контролират нещата от по-низш порядък и трябва абсолютно да се подчиняват на по-висшия. Психиатър, който осъжда интелектуалното, би бил като полицай, осъждащ обществото. Не е редно. Да убедиш един психиатър, че поддържаният от него интелектуален ред е прогнил, е също толкова невъзможно, както да убедиш полицая, че поддържа прогнил обществен строй. Ако повярват, те ще трябва да напуснат работа.

Затова Федър се беше уверил, че ако искаш да излезеш от психиатрията, не бива да убеждаваш психиатрите, че вероятно знаеш повече от тях кое не ти е „наред“. Няма смисъл. Начинът да излезеш е да ги убедиш в безрезервната си вяра, че знаят повече от теб, и в готовността си да приемеш интелектуалната им власт. Така еретиците се спасяват от кладата. Каят се. Трябва да си първокласен актьор и да не си позволяваш презрителни погледи. В противен случай ще те хванат и ще си изпатиш още по-лошо, отколкото ако изобщо не си опитвал да се измъкнеш.