Кристофър Паолини - Ерагон

— Не искам той да заминава — изрече Ерагон безпомощно. Драконът само седеше и го наблюдаваше безстрастно. Младежът изруга и разтърка очите си. — Време е да ти дам име. Днес научих няколко, да видим дали ще си харесаш нещо.

Той прекара наум списъка и си избра две, които му звучаха достатъчно героично.

— Какво ще кажеш за Ванилор или Еридор? И двамата са били велики дракони.

— Не. — Драконът, изглежда, се забавляваше от усилията на момчето. — Ерагон.

— Това е моето име, не е за тебе. Щом не харесваш тези, чуй още няколко. — Ерагон продължи да изрежда имена, но създанието ги отхвърляше с присмех. — Какво ще кажеш за Инготхолд, той се е бил… В този момент го споходи прозрение.

— Разбрах какъв е проблемът. Аз ти предлагам мъжки имена, а ти си женски.

— Да. — Драконът леко помръдна с крила.

Сега, когато знаеше какво да търси, младежът се сети за десетина имена. Миремел не беше подходящо, защото тя бе кафяв дракон. Офелия и Ленора също отпаднаха. Той беше на път да се откаже, когато си спомни последното име, което Бром бе прошепнал. На Ерагон му хареса, но какво щеше да каже драконът?

— Ще те нарека Сапфира.

Тя го погледна с интелигентните си очи и младежът усети нейното задоволство.

— Да.

Нещо прещрака в главата му, а гласът й отекна, сякаш идваше от голямо разстояние. Ерагон се ухили доволно. Сапфира започна да мърка.

По залез-слънце вечерята беше сервирана. Ерагон наблюдаваше Роран и очакваше неизбежния разговор.

— Предложиха ми работа в мелницата на Теринсфорд. Смятам да я приема.

Гароу спокойно сдъвка хапката и остави вилицата. След това се облегна на стола и сключи ръце зад гърба си.

— Защо?

Роран обясни, докато Ерагон ровичкаше безцелно из чинията си.

— Ясно — отвърна Гароу и мълчаливо се загледа към тавана. Двамата младежи седяха неподвижно и очакваха отговора му. — Кога тръгваш?

— Какво? — попита Роран.

— Да не мислиш, че ще те спра? Отдавна се надявам да се ожениш. Много ще се радвам да видя фамилията да расте отново. Катрина е късметлийка, че си избрал нея. Роран се усмихна щастливо, а Гароу го запита отново: — Та кога заминаваш?

— Когато Демптън се върне да прибере частите си.

— Тоест?

— След две седмици.

— Добре. Тъкмо ще имаме време да се приготвим. Ще е трудно да се оправяме двамата, но да се надяваме, че няма да е за дълго. — Гароу обърна поглед към другия край на масата. — Ерагон, ти знаеше ли за това?

— Не и до днес, това е лудост.

— Това е естественият ход на живота. Всичко ще се нареди с времето. А сега да оправим масата.

Ерагон и Роран му помогнаха мълчаливо.

Следващите дни бяха напрегнати, Ерагон се изнервяше все повече и не говореше с никого. По всичко в къщата се усещаше предстоящото заминаване на Роран. Двамата се отдръпнаха един от друг и спряха да си приказват.

Сапфира беше единственото успокоение за Ерагон. Тя го разбираше най-добре. През седмиците преди заминаването драконът растеше бързо и вече достигаше до рамото на младежа. Вдлъбнатината на гърба й беше идеална за сядане и Ерагон често почиваше там, докато й обясняваше различните думи. Скоро тя разбираше всичко, което й се казваше, и често отправяше коментари.

За Ерагон тези разговори бяха прекрасни. Сапфира беше интелигентна като човек. Характерът й понякога го изумяваше, но двамата се разбираха отлично. Един път тя улови орел, но вместо да го изяде, го освободи.

— Небесният ловец не бива да умира като плячка, прикован за земята.

Планът на младежа да покаже дракона бе пропаднал след изявлението на Роран, а и самата Сапфира не гореше от желание. Ерагон знаеше, че щом съществуването й се разкрие, ще отправят към него крясъци и обвинения, и реши да изчака за някакъв сигнал, че моментът е подходящ.

В нощта преди братовчед му да замине, Ерагон реши да поговори с него. Младежът се промъкна към отворената стая на Роран, който тъкмо сгъваше одеялата и вещите си. Той се спря, взе нещо от възглавницата и го подхвърли във въздуха. Беше едно обло камъче, което Ерагон му бе подарил преди години. Роран се поколеба дали да не го сложи в раницата, но се спря и го остави на лавицата. Тежка буца заседна в гърлото на Ерагон и той си тръгна безмълвно.

Закуската беше студена, но поне чаят бе топъл. Ерагон погледна към Гароу и Роран и си помисли, че това е последният път, в който са заедно, поне за следващите няколко месеца.