Кристофър Паолини - Ерагон

Сянката се мяташе бясно с разкривено лице. Ерагон се опита да установи контрол над спомените, но не успя.

Стои на хълм, до гробовете на родителите си и плаче, че мъжете не са убили и него. След това се обръща и поема към пустинята.

Дурза се обърна към Ерагон и го погледна с омраза.

Старецът, който го открива полумъртъв до една дюна. Дните, които му трябват, за да се излекува, и страхът, когато открива, че спасителят му е заклинател. Как моли да го научи да заповядва на духове. Как Хаег накрая се съгласява. Нарича го „пустинен плъх“.

Ерагон се изправи. Дурза го нападна вдигайки меча съвсем забравил за щита си.

Дългите тренировки под палещото слънце, винаги нащрек за дивите животни. Силите му нарастват и придобива самочувствие. Седмиците, които прекарва в грижи за учителя, когато той се разболява, и радостта, когато се оправя.

Нямаше време, за да реагира, нямаше време.

Бандитите, които ги нападат една нощ и убиват Хаег. Гневът на Карсаиб и духовете, които призовава, за да си отмъсти. Само че те се оказват твърде силни и се обръщат срещу него, обладавайки тялото и съзнанието му. Той пищи. Той беше

— АЗ СЪМ ДУРЗА!

Мечът се спусна към гърба на Ерагон и преряза ризницата и кожата му. Той извика от болка и падна на колене. Дурза каза нещо, което не можа да чуе.

Младежът вдигна очи нагоре и по бузите му започнаха да се стичат сълзи. Това беше краят. Варден и джуджетата щяха да бъдат унищожени. Сапфира щеше да се предаде, за да не го убият, а Аря щеше да бъде пленена или да загине. Защо трябваше да свърши по този начин? Нима всичко бе напразно?

Ерагон погледна към Исидар Митрим и се заслепи от ярката светлина. След секунда в помещението се разнесе силен звън. Той примигна и застина.

Звездната роза беше разбита. Посипа се дъжд от остри отломки. В центъра му надолу с главата летеше Сапфира. Челюстите й бяха отворени и между тях излизаше огромен син пламък. На гърба й беше Аря, чиято ръка сияеше в зелено от магическата сила.

Ерагон и Дурза завъртяха глави към тавана. На лицето на Сянката се изписа ужас и ярост. Вдигна дланта си, приготвяйки се за заклинание. Ерагон усети, че силата му се възвръща. Той се пресегна през съзнанието си и изрече една-единствена дума:

— Брисингр! Острието на Зар’рок засия от пламъците, които го обляха. Младежът скочи напред и прониза Сянката в сърцето.

Дурза погледна изненадано оръжието, което стърчеше от гърдите му. Отвори уста, но вместо думи, от нея излетя нечовешки писък. Мечът падна от вече безчувствените пръсти. Кожата му стана прозрачна. Под нея нямаше плът, а само чернота. Той извика още по-силно и се разцепи. Освободеният мрак се раздели на три части, които прелетяха през Тронхайм и се изгубиха във Фардън Дур. Сянката беше изчезнала.

Ерагон падна по гръб с разперени ръце. Сапфира и Аря почти бяха стигнали до пода. Докато зрението му избледняваше, той усети, че всичко наоколо застива неподвижно във въздуха.

Късчета от спомените на Дурза продължаваха да преминават през съзнанието на Ерагон. Той не знаеше кой е и къде се намира. Беше твърде слаб, за да се отърве от чуждото присъствие. Пред очите му се нижеха кървави случки от миналото на Сянката. Виждаше стотиците жертви на кръвожадното същество. Съзнанието му трептеше като пламък на свещ, неспособно да устои на мрачния прилив. Само ако можеше да си спомни какъв трябва да бъде: момче или мъж, злодей или герой, Сянка или Ездач. Всичко това беше оплетено заедно.

Внезапно си припомни събитията, след като бе намерил яйцето на Сапфира. Постиженията и провалите му бяха поравно. Беше загубил много, но бе получил безценен дар. За първи път се гордееше със себе си. В отговор мракът го нападна отново. Кой беше той, че се осмеляваше да предизвиква най-могъщите сили на Алагезия и да се надява, че ще оцелее.

Прошепна няколко думи на древния език и почувства, че те му дават енергия да продължи борбата. Започна постепенно да събира парчетата от разрушеното си съзнание. Усещаше невъобразима болка в тялото си, но сякаш някой отвън се опитваше да я премахне.

Къде трябваше да отиде сега? Кой щеше да му показва пътя?

— Ела при мене.

Той усети някакво чуждо съзнание, широко и могъщо, надвиснало като планина над него. Точно този непознат задържаше болката.

— Кой си ти?

— Аз ще ти помогна.

Сякаш с един замах остатъците от Сянката бяха забърсани от съзнанието на Ерагон.