Кристофър Паолини - Ерагон

— Защото — отговори Орик — това ще принуди ургалите да разчистват пътя и е възможно да завият в посока, в която не искаме да отиват. Например може да нападнат други джуджешки градове, на които няма да сме в състояние да помогнем.

— Има и друга причина — намеси се Аджихад. — Хротгар каза, че ако всички тунели се срутят, има опасност градът да пропадне.

— Значи няма да се бием в Тронхайм? — попита Йормундур. — Казваш да ги пресрещнем навън, във Фардън Дур.

— Точно така. Не можем да отбраняваме целия град. Твърде голям е, затова ще запечатаме проходите, които водят към него. Това ще принуди ургалите да излязат в кратера, където ще има място да разгърнем армиите си. Не можем да си позволим продължителна битка, защото ургалите ще проникнат в Тронхайм и ще ни заклещят.

— Ами семействата ни, какво ще стане с тях?

— Наредил съм да евакуират всички жени и деца в околните долини. Ако претърпим поражение, ще се насочат към Сурда. Това е всичко, което може да се стори с оглед на обстоятелствата.

— Господарю, Насуада с тях ли е? — попита облекчено Йормундур.

— Да, въпреки че не й беше приятно. Ургалите ще пристигнат след няколко часа. Знаем, че са многобройни, но трябва да удържим Фардън Дур. Ако загубим, това ще означава гибел за джуджетата и Варден и вероятно поражение за елфите и Сурда. Нямаме право да губим битката. Сега тръгвайте и се заемайте със задачите си!

Излязоха от кабинета и се разделиха. Йормундур тръгна към казармите, Аря и Орик — към подземията, а Ерагон и Сапфира — към вратите на Тронхайм. Въпреки ранния час градът беше буден. Хората тичаха, предаваха съобщения и пренасяха провизии.

Ерагон беше убивал и преди, но никога не бе участвал в мащабна битка. Знаеше, че може да се справи с няколко ургала, но в общото меле всичко беше възможно.

Излязоха от Тронхайм и се огледаха за джуджетата, на които трябваше да помагат.

— Може би са от другата страна на града — предположи Сапфира.

Ерагон се съгласи и я прегърна през врата. Тя заобиколи и се приземи леко сред група джуджета, които копаеха с кирки.

— Под нас на около два метра има тунел. Всяка помощ е добре дошла — каза водачът им.

— Мръднете се и ще видя какво мога да направя — предложи Ерагон.

Той знаеше, че може да срути прохода наведнъж, но това щеше да му струва твърде много енергия и реши първо да приложи натиск върху слабите места. Внимателно започна да проверява за пукнатини в скалата и да ги разширява. Скоро се дочу силно изпращяване, но на пръв поглед нямаше резултати. Ерагон продължи упорито и след няколко минути земята потъна, запушвайки тунела. Зарадваните джуджета се заеха с довършителната работа, а младежът продължи към следващия проход. В продължение на няколко часа с помощта на Сапфира успя да срути още половин дузина тунели. Скоро се смрачи съвсем и това затрудни работата му. Ерагон се спря и огледа наоколо с интерес.

Огромна върволица жени и деца напускаше Тронхайм. Всички носеха на ръце провизии, дрехи и лични вещи. Малка групичка воини, предимно старци и младежи, съпровождаше бегълците.

През това време Варден и джуджетата заемаха позиции, като разделиха армията на три батальона. Войниците носеха знамето на Варден — бял дракон, стискащ роза, над меч на лилаво поле.

Мъжете бяха мълчаливи. Повечето бяха въоръжени с меч и щит, но имаше и няколко редици пиконосци. В тила пък бяха разположени стрелците. Джуджетата бяха в пълно бойно снаряжение. В едната си ръка държаха брадва или кирка, а в другата — кръгъл щит с емблемата на рода им. Краката им също бяха покрити с броня, а повечето имаха железни шлемове. Една малка фигурка се отдели от близкия батальон и се насочи към Ерагон и Сапфира.

— Аджихад каза да се присъединиш към армията — съобщи Орик. — Няма повече тунели за срутване. Но първо елате да хапнете.

Придвижиха се до една палатка, в която имаше хляб, вода и сушено месо. Менюто беше бедно, но с оглед на обстоятелствата — напълно задоволително. Докато Ерагон и Сапфира се хранеха, Орик изчезна нанякъде и се върна след малко с няколко тежки брони.

— Какво е това? — попита Ерагон. Бронята беше дебела два сантиметра и много тежка. Определено беше неподходяща за човек, а и имаше твърде много части.

— Дар от Хротгар — отвърна Орик доволно. — Стояла е толкова дълго в съкровищницата, че я бяхме забравили. Изкована е много отдавна, преди падането на Ездачите.

— Но какво с това?

— Броня за дракон, разбира се! Нали не смяташ, че драконите влизат в бой без защита? Сапфира е все още малка и тази вероятно ще й стане.