Кристофър Паолини - Ерагон

— Точно затова съм тук. — Гласът й беше богат и ясен; трептеше, сякаш щеше да запее. — Имам дълг към тебе, който не ще забравя. Ти ми спаси живота.

— Няма нищо — Ерагон се притесни и опита да смени темата. — Как се озова в Гил’еад?

Аря пребледня и се обърна настрани.

— Нека да се поразходим.

Те се спуснаха от хълмчето и се насочиха бавно към града. Ерагон не искаше да нарушава тишината и изчакваше.

— Аджихад ми каза, че яйцето на Сапфира се появило пред тебе — започна дамата от прекрасния народ.

— Да. — Ерагон се замисли колко ли енергия е била нужна, за да се изпрати яйцето на толкова много левги. Той със сигурност нямаше да успее да го стори.

— В момента, в който ти си го намерил, аз попаднах в ръцете на Дурза. Той водеше ургалите, които ме причакаха и убиха моите спътници Фаолин и Гленуинг. Упоиха ме и ме отведоха в Гил’еад. Там ме разпитваха къде съм пратила яйцето и къде се намира Елесмера. Изтезаваха ме с месеци, без да постигнат успех. Дурза дори се опита да накара войниците да ме изнасилят, но за щастие бях съхранила част от силата си и ги спрях. Накрая Галбаторикс му заповяда да ме отведат в Уру’баен. Ужасих се, защото знаех, че не мога да устоя на могъществото на краля. За щастие се появи ти и успя да ме измъкнеш.

— Защо ми разказваш това? — Ерагон потръпна. Споменът за тежките й наранявания все още беше пред очите му.

— За да знаеш от какво ме спаси. Аз няма да забравя делата ти.

— А сега какво ще правиш? В Елесмера ли ще се завърнеш?

— Не още. Тук също ще съм полезна. Аджихад има нужда от помощта ми. Виждам, че Бром те е обучил добре да се справяш с оръжие и с магии. Готов си да продължиш тренировките си.

— Искаш да кажеш, че трябва да отида при елфите?

— Да.

— Кога? — Младежът се разгневи. Нима той и Сапфира нямаха право на глас?

— Не знам още. Може би след няколко седмици.

„Е, поне ми дават малко време“.

— А Близнаците какво ме караха да направя?

— Нещо, което дори те не могат да извършат. Ако изречеш името на някой предмет на древния език, можеш да призовеш истинската му форма. Изискват се дълги тренировки, но накрая постигаш пълна власт над предмета. Затова хората крият имената си — по същия начин може да бъде подчинен и човек.

— Странно, преди да ме заловят, имах видения за тебе в сънищата си, почти като гадаене.

— Понякога имах чувството, че ме наблюдават, но го отдавах на треската и мъченията. Досега не бях чувала някой да може да гадае насън.

— И аз не го проумявам — каза Ерагон и се заигра с пръстена на Бром. — Докато те лекувах, видях, че имаш същата татуировка като символа на пръстена. Какво означава?

— Имаш пръстен с яве!

— Да, беше на Бром. Ето виж.

— Това е знак, даван на най-доверените приятели на елфите, толкова е ценен, че никой не го е получавал от векове. Или поне така си мислех. Не знаех, че кралица Исланзади цени толкова много Бром.

— Значи не трябва да го нося!

— Напротив, задръж го. Това ще ти гарантира неприкосновеност, ако срещнеш елфи, и ще ти помогне да спечелиш доверието на кралицата. Моля те, не споменавай на никого за моята татуировка.

— Разбира се.

Беше му приятно да разговаря с Аря, но скоро се разделиха. Въпреки увещанията, Сапфира не искаше да му обясни какво е казала жената от прекрасния народ. Накрая Ерагон се сети за думите на Насуада.

— Ще хапна и след това ще отида при Муртаг. Ще ме изчакаш ли, за да се върнем после заедно до леговището?

— Ще те чакам.

Ерагон се нахрани набързо и като следваше указанията, стигна до малка килия, охранявана от джудже и човек.

— Когато решиш да излизаш, само почукай — обясни му мъжът.

Килията беше топла и добре осветена, в единия й край имаше малко писалище. В тавана бяха изсечени различни образи, а на пода бе сложен дебел килим. Муртаг лежеше на леглото и четеше някакъв свитък.

— Ерагон! Надявах се, че ще дойдеш!

— Как. Аз мислех…

— Мислеше, че ще ме оковат в някоя воняща дупка с плъхове — засмя се Муртаг. — Всъщност и аз очаквах нещо подобно, но Аджихад ми предостави всичко това, стига да не причинявам неприятности. Носят ми храна и каквото поискам от библиотеката. Ако не внимавам, ще се превърна в тлъст книжен плъх.

Ерагон се засмя и седна до него.

— Не се ли сърдиш, че си затворник?

— В началото бях много ядосан, но колкото повече се замислям, осъзнавам, че това е най-доброто място за мене. Дори Аджихад да ме освободи, едва ли ще се мотая навън.

— Но защо?