Чарлс Бенет - Дневникът на пирата

Поради усилията ми преди малко и загубата на кръв аз се нуждаех от вниманието на лекаря почти толкова, колкото и Едноокия. Ала трябваше някак да го смъкна долу и бях много благодарен, когато младият англичанин предложи да ми помогне.

— Съжалявам за думите, с които си послужих преди малко по ваш адрес — додаде той, когато коленичих до проснатото тяло, — че не сте никакъв англичанин, а само пират, нали разбирате. Аз се казвам Лен Григс и ако остана жив, ще се постарая някой ден да ви се отплатя за усилията да спасите живота ми.

— Това беше дребна работа — отвърнах аз. — Но вие бяхте прав. Като пират не съм достоен да се наричам англичанин. Ала както чухте от устата на помощника, аз съм още новак в този занаят.

Смъкнахме капитана долу не без известни затруднения, но докато го пренасяхме, той не помръдна и не издаде никакъв звук. Положихме го на койката му и аз се опитах леко да отместя скръстените ръце от гърдите му, за да мога да прегледам и да превържа раните му. Но едва пръстите ми докоснаха кожата му (макар и да направих това много внимателно), той отвори окото си и се озърна, явно смаян.

— Къде съм? — попита, а погледът му блуждаеше по стените на малката каюта. — Аха, спомням си. Припаднах от загуба на кръв.

— Точно така, сър. А сега ми позволете да разгърна ризата ви…

— Не още — отвърна бързо той и притисна още по-силно ръце към гърдите си. — Кой е тоя с теб?

— Пленник от кораба, който току-що завзехме. Моля ви да пощадите живота му. Той е…

— Да, да. Ще го оставя жив. Но го накарай веднага да напусне каютата ми. Засега може да го настаниш в каютата на Дългия Джон — там ще бъде в безопасност. И се връщай бързо. Искам да ти кажа нещо.

Изпълних заповедта му и се върнах колкото можех по-бързо, като дори не се спрях да превържат раните ми, макар че една продължаваше да кърви обилно. Пиратският капитан лежеше в същото положение, в което го бях оставил. Когато влязох, отвори морно очи.

— Затвори вратата — каза той, — и то здраво. А сега седни до мен!

Капитанът се взря изпитателно с единственото си око в моите, сякаш се двоумеше доколко може да ми се довери. След малко издаде полувъздишка, полустенание.

— Аз съм ранен много тежко, Дебнъм. Боя се, че е почти смъртоносно. А щом хората узнаят това, ще се разбунтуват.

Не му отговорих нищо, тъй като не знаех какво да кажа. Безспорно властта на Едноокия над разюздания му екипаж беше по-голяма от тая на помощника. Ако наистина бе ранен сериозно, моряците можеха да избият своите командири, особено ако сметнеха, че капитанът е скрил някъде имане, на което могат да сложат ръка.

— Знаеш ли, Дебнъм — продължи Едноокия сериозно, — че ти и аз много си приличаме по физиономия? Сложи превръзка на лявото си око, облечи се в моите дрехи и всички ще помислят, че ти си капитан Грим!

— Искате да кажете…? — възкликнах аз съвсем излишно, защото вече бях схванал мисълта му.

— Искам да кажа, че ти трябва да се маскираш като мен. И да ме заместиш на палубата, докато оздравея. Щом като хората мислят, че съм здрав и силен както винаги, няма да се бунтуват.

Настъпи продължително мълчание. Планът беше твърде смел, но в самата му дързост се криеше блестяща възможност да успее. Нямаше да бъде трудно да се преобразя в пиратския капитан; чертите и телосложението ни бяха толкова сходни, че за цялата маскировка щяха да бъдат достатъчни една превръзка на окото ми и един от неговите костюми. Що се отнася до гласа му, той беше силен и решителен и лесно можеше да се имитира. Освен това имаше една-две особени привички, например да поглажда дясната си буза, когато мисли, или да забива десния юмрук в отворената си лява длан, когато е разгневен — те също лесно се подражаваха и вероятно щяха да попречат да се промъкнат в главите на моряците подозрения, че аз съм само маскиран като капитана.

— Как ще обясня отсъствието си от палубата? — попитах аз.

— Може например да си паднал зад борда. Разбира се, не наистина, иначе как ще можеш да се маскираш като мен и да се показващ на палубата? Но ако се пръсне слух, че си се удавил, планът ни положително ще успее.

— Ала когато оздравеете, може и наистина да ме хвърлите зад борда — възразих аз. — Във всеки случай тогава ще ми бъде доста трудно да оживея отново.

Едноокия се усмихна малко зловещо.

— Няма да позволя да те убият, щом отново се изправя на крака — обеща той, — макар че, запомни, разчитам да държиш езика си зад зъбите. Ти можеш да ми бъдеш полезен и друг път.