П. Удхаус - Джим Тайфуна

— Нима харесвате червенокоси момичета?

— Косата ви е по-скоро златиста.

— Благодаря за комплимента. Когато бях малка, повечето деца ми викаха Моркова.

— Сигурен съм, че ги е сполетяла зла участ. Все пак вярвам, че не всички са били толкова жестоки.

— Имате право. Едно-две ми казваха Тухлата.

— Вероятно вече са ги екзекутирали. Очите ви са прекрасни!

Ан рязко се отдръпна. Опитът с младите мъже й подсказваше, че бързо трябва да смени темата. Ето защо подхвърли:

— В Америка ще ви хареса.

— Защо отклонявате разговора?

— Защото искам. Нашата страна предоставя блестящи възможности на всеки амбициозен човек. На ваше място бих се заселила в западните райони.

— Вие на Запад ли живеете?

— Не.

— Тогава защо ме пращате там? Къде живеете?

— В Ню Йорк.

— Значи и аз ще се установя в Ню Йорк.

Ан се наежи, същевременно положението й се струваше доста забавно. Предложенията за брак (по всичко изглеждаше, че младежът възнамерява да й се обясни в любов и да поиска ръката й) не бяха новост за нея. Беше прахосала много време в охлаждане на страстите на сантиментални младежи, които й предлагаха сърцата си и не можеха да повярват, че ги отблъсква.

— Мисля, че по това време на годината заселването в Ню Йорк е разрешено — шеговито подхвърли тя.

Джими остана безмълвен. Упорито се беше противопоставял на меланхолията, но очевидното безразличие на Ан го довърши. Един от разочарованите й почитатели, който след отказа й дълго беше близал дълбоките си рани, бе споделил със свой приятел, че когато се обясняваш в любов на Ан, се чувстваш като горещ шоколад, влязъл в контакт с ванилов сладолед. Ако разочарованият кандидат беше изказал мнението си пред Джими, нашият герой щеше да го подкрепи и да се възхити от прецизното описание. Леденият вятър вече не го освежаваше, а гневно пишеше лицето му и надаваше зловещ вой.

— Преди няколко години и аз бях сантиментална девойка — заяви Ан, като сама подхвана предишната тема. — Когато завърших колежа, мечтаех за любов, за лунни нощи и за какви ли не глупости още. После се случи нещо, което ми помогна да осъзная глупостта си. Преживях го много тежко, но както се казва, всяко зло за добро. Оттогава имам обица на ухото. Навярно се досещате, че един мъж ме излекува от сантименталността. Методът му беше елементарен — подигра се с мен, а майката-природа се погрижи за останалото.

Джими смръщи вежди. Помисли си, че ако му падне този човек, ще го удуши с голи ръце.

— Де да можеше да ме запознаете с него — процеди през стиснати зъби.

— Едва ли някога ще го срещнете — промълви Ан. — Живее в Англия и се казва Крокър, Джими Крокър.

Воят на вятъра не успя да заглуши звънеца, с който призоваваха пасажерите на вечеря. Ан се обърна и тръгна към каюткомпанията, като бърбореше:

— Най-сетне! Странно какъв апетит има човек по време на презокеанско пътуване. — Спря и извика: — Няма ли да вечеряте, господин Бейлис?

— Още не — измърмори той.

Безмилостното обедно слънце напичаше Парк Роу. По тротоарите се блъскаха стотици чиновници, които мислено вече си поръчваха любимото меню. В каньона на Насо Стрийт пешеходците се движеха по-бавно. Чуждоземни амбулантни търговци се опитваха да изблъскат вестникарчетата, а огромните товарни коне полагаха неимоверни усилия да не стъпчат гражданите. Към сградата на общината напираше обичайната армия от щастливи влюбени, които искат да се снабдят с разрешителни за брак. Хора се вмъкваха и изскачаха като зайци от подлезите, водещи към станцията на метрото. Сцената действаше ободряващо и беше типична за този нервен център от исполинското тяло на Ню Йорк.

Джими Крокър със завист наблюдаваше минувачите. Някои преживяха дъвка, други носеха бели копринени вратовръзки, прикрепени с игли, обсипани с изкуствени скъпоценни камъни, трети пък дъвчеха недопушените си пури. Джими презираше проявите на простащина и безвкусицата, но в момента на драго сърце би се сменил с когото и да било от тези мъже. Защото те бяха хора с професии и ги упражняваха. Според него това бе най-важната съставка в рецептата за върховно щастие. Поетът се е произнесъл доста унищожително по адрес на онзи, „чието сърце остава студено, когато прага на дома си роден прекрачи след пътешествия из земи непознати“, ала навярно би оправдал Джими Крокър, който бе толкова обезсърчен, че не изпитваше радост от завръщането си в родината. Поетът с готовност би се съгласил, че словата „има титла висока и името си носи гордо, а богатството му е тъй несметно, че никой не може да го преброи“ не се отнасят за господин Джеймс Крокър. Нашият герой притежаваше точно сто трийсет и три долара и четирийсет цента и изобщо не се гордееше с името си, след като го беше видял на страниците на нюйоркския „Сънди Кроникъл“. Току-що беше посетил архива на вестника и прочетеното го накара мислено да се поздрави, задето бе имал благоразумието да се преименува на „Бейлис“.