П. Удхаус - Ъкридж

— Той може и да иска… — започнах напушен аз, но в този момент погледът ми попадна върху часовника. Ако не исках да създам лошо впечатление у работодателката си, като я накарам да ме чака, трябваше незабавно да тръгвам.

— Остави тази кутия за шапки в другата стая, Бауълс — казах аз. — И, предполагам, ще направиш добре, ако дадеш на птицата нещо за ядене.

— Много добре, сър. Можете да сте напълно сигурен, че ще се погрижа за нея както трябва.

Гостната, в която ме въведоха, след като пристигнах на Търлоу скуеър, беше пълна с всевъзможни джунджурии, разнообразни по големина, форма и цвят, напомнящи гръмогласно за губернаторската кариера на покойния сър Рупърт. В допълнение към тях в стаята се намираше дребно и смущаващо красиво момиче със синя рокля, което ми се усмихна дружелюбно.

— Леля ми ще слезе всеки момент — каза тя и в продължение на няколко минути си разменяхме банални реплики.

След това вратата се отвори и се появи лейди Лейкънхийт.

Вдовицата на Администратора беше висока, ъгловата и слаба жена, със загоряло от слънцето лице и израз на диктатор в оставка, което правеше съвсем правдоподобна теорията, че в годините преди 1906 тя несъмнено беше дала своя принос в управлението на поверените на покойния й съпруг територии. Целият й вид говореше за жена, предопределена от Природата да внушава законност и ред в гърдите на буйните канибалски вождове. Тя ме огледа с преценяващ поглед, а после, сякаш примирена с факта, че макар и да изглеждах съвсем незначителен, вероятно щях да й свърша същата работа като всеки друг срещу предлаганата от нея сума, ме прие сред паството си, като натисна звънеца и нареди да донесат чай.

Чаят беше сервиран и аз се опитвах да съчетая духовит диалог с трудната задача да крепя чашата си върху най-малката чинийка, която някога бях виждал, когато моята домакиня погледна неволно през прозореца и издаде звук, който беше нещо средно между въздишка и цъкане с език.

— О, Боже! Пак този странен човек.

Момичето със синята рокля, което беше отказало чай и бродираше в единия от ъглите, се наведе още повече над своето ръкоделие.

— Мили! — жално проплака губернаторшата, сякаш желаеше съчувствие в тази неприятна ситуация.

— Да, лельо Елизабет?

— Този човек отново идва!

Последва кратка, но ясно доловима пауза. Страните на момичето се обагриха в нежно розово.

— Да, лельо Елизабет? — каза тя.

— Мистър Ъкридж — обяви прислужницата на вратата.

В този миг установих, че ако подобни неочаквани удари продължаваха да ме спохождат и съществуването ми се превърнеше в нескончаема поредица от сътресения и изненади, то щеше да се наложи да допусна ПЕППО официално в живота си като съществен регулиращ фактор. Аз безмълвно наблюдавах как Ъкридж нахлу весело в гостната с уверената решителност на мъж, попаднал в позната обстановка. Дори и да не разполагах с думите на лейди Лейкънхийт като доказателство, поведението красноречиво говореше, че той е чест посетител в нейната гостна; а как беше успял да се сближи с една толкова видна и уважавана дама, за мен беше пълна загадка. Съвзех се от вцепенението си, за да установя, че ни запознават, и че Ъкридж, поради някаква причина, несъмнено съвсем ясна за неговия потаен ум, ала необяснима за мен самия, се отнасяше към мен като към съвсем непознат човек. Той кимна любезно, но сдържано и аз, влизайки в тон с негласното му желание, кимнах в отговор. Очевидно изпълнен с облекчение, той се впусна в задушевен разговор с лейди Лейкънхийт.

— Имам добри новини за вас — каза той. — Новини за Ленард.

Промяната в поведението на нашата домакиня при тези думи беше забележителна. Нейният тираничен вид се смекчи мигновено и се превърна в трепетно суетене. Цялата й надменност, която я беше накарала само преди миг да го назове „онзи странен човек“, изчезна като подплашен канибал. Тя настоя да му поднесат чай и кифлички.

— О, мистър Ъкридж! — извика тя.

— Не искам да събуждам напразни надежди и прочее неща от сорта, момко… искам да кажа, лейди Лейкънхийт, но кълна се, наистина смятам, че съм попаднал на следа. Доста усърдно поразузнах тук-там.

— Колко мило от ваша страна!

— Не, не — скромно отвърна Ъкридж.

— Толкова се притесних — каза лейди Лейкънхийт, — че нямах нито миг спокойствие.

Много лошо!

— Снощи имах пристъп на моята отвратителна малария.

При тези думи, сякаш му бяха дали знак, Ъкридж бръкна под креслото си и извади от шапката си като някой фокусник една бутилка, сестра-близначка на онази, която беше оставил в моята стая. Дори от мястото си успях да разчета онези ободрителни думи върху яркия й етикет.