П. Удхаус - Ъкридж

Предполагам, че беше прав донякъде, но на мен това смирено и скучно съществуване в ролята на компаньон на някаква богата леля в Уимбълдън ми изглеждаше някак неподобаващ, почти трагичен завършек на колоритната кариера на С. Ф. Ъкридж. А когато след седмица срещнах самия него, сърцето ми се изпълни с още по-голяма печал.

Това стана на Оксфорд стрийт, в часа, когато жените от предградията на талази плъзват да пазаруват. Ъкридж стърчеше между кучетата и униформените портиери пред универсалния магазин на Гордън Селфридж. Ръцете му бяха пълни с пакети, по бледото му изнурено лице беше изписано притеснение и беше така елегантно и скъпо облечен, та отначало не можах да го позная. Всичко, което Изисканият господин носи, беше струпано по тялото му — от копринения цилиндър до лачените боти; и, както сподели с мен преди да беше изтекла и минута, мъките на прокълнатите били нищо в сравнение с мъчението, на което бил подложен. Ботите го стягали, цилиндърът убивал на челото му, а положението с яката било по-зле от ботите и шапката, взети заедно.

— Тя ме кара да ги нося — мрачно процеди той, като кимна с глава към вътрешността на магазина и в същия миг изрева мъчително, тъй като при това движение яката се бе врязала във врата му.

— Но все пак — отбелязах аз, като се опитах да насоча вниманието му към по-приятни неща, — сигурно при теб всичко е наред. Джордж Тапър разправя, че леля ти била богата. Предполагам, че си живееш славно.

— Кльопачката и пиячката си ги бива — призна Ъкридж. — Но животът е изнурителен, младежо, страшно изнурителен.

— Защо не наминеш към мен някой път?

— Не ми е позволено да излизам вечер.

— Е, тогава аз да намина? — предложих.

Погледът, който ме стрелна изпод копринения цилиндър, беше изпълнен с неприкрита тревога.

— Не си го и помисляй, момко — горещо ме замоли Ъкридж. — Не си го и помисляй. Ти си душа човек — най-добрият ми приятел и прочее — ала истината е, че положението ми в къщата дори и сега не е никак сигурно, а като те видят, престижът ми съвсем ще иде на кино. Леля Джулия ще те помисли за бохем.

— Аз не съм бохем.

— Но изглеждаш като бохем. Носиш мека шапка и яката ти не е колосана. Ако не възразяваш срещу предложението ми, старче, мисля, че ако бях на твое място, щях да се измета веднага, преди тя да е излязла. Довиждане, друже от младежките дни.

Какъв безславен край! — тихо промърморих аз, като продължих надолу по Оксфорд стрийт. — Какъв безславен край!

Би трябвало да имам повече вяра в Ъкридж. Би трябвало да го познавам по-добре. Би трябвало да се досетя, че някакво лондонско предградие едва ли би успяло да задържи този велик човек по-дълго отколкото Елба беше задържала Наполеон.

Един следобед, на влизане в къщата на Ибъри стрийт, където по онова време бях наел спалнята и всекидневната на първия етаж, се озовах лице в лице с Бауълс, моя хазаин, застанал заслушан на стълбищната площадка.

— Добър ден, сър — каза Бауълс. — Някакъв джентълмен ви чака. Стори ми се, че преди миг ме извика.

— Кой е той?

— Някой си мистър Ъкридж, сър. Той…

Отгоре прогърмя плътен глас.

— Бауълс, старче!

Бауълс, като всички останали стопани на мебелирани стаи в югозападния район на Лондон, беше бивш иконом, и около него, както около всички бивши икономи, витаеше атмосфера на надутост и превъзходство, която винаги ме изпълваше със смразяващо страхопочитание. Той беше представителен мъж, плешив и с изпъкнали светли очи — очи, които сякаш безстрастно преценяваха колко струвам, и оценката определено не беше в моя полза. „Хм! — сякаш казваха те. — Млад, много млад. И изобщо не прилича на хората, които съм свикнал да срещам в най-изисканите кръгове.“ А сега, когато чух как към този сановник се обръщат — при това гръмогласно — със „старче“, ме изпълни същото усещане за предстоящ хаос, каквото би изпълнило някое благочестиво кюре, видяло някой да шляпва неговия епископ по задника. Ето защо изпаднах направо в потрес от изненада, когато той отговори не просто благо, а дори с нещо подобно на дружелюбност.

— Сър? — изгука Бауълс.

— Донеси ми шест кокала и един тирбушон.

— Много добре, сър.

Бауълс се оттегли, а аз хукнах нагоре по стълбите и със замах отворих вратата на всекидневната си.

— Божичко! — втрещен възкликнах аз.

Стаята приличаше на море от пекинези. Последвалото преброяване намали техния брой до шест, но в онзи първи момент ми се стори, че бяха стотици. Накъдето и да обърнех поглед, очите ми срещаха ококорени срещу мен кучешки очи. Стаята имаше вид на гора от поклащащи се опашки. Застанал с гръб към камината, Ъкридж пушеше невъзмутимо.