Тереза Медейрос - След полунощ

— Единственото бясно куче тук си ти, Виктор.

Дювалие свали качулката си, разтърси блестящите си черни къдрици и отговори небрежно:

— Всичко зависи от гледната точка. — През годините, които беше прекарал извън Англия, френският му акцент беше станал по-ясен и съгласните се размиваха в дрезгаво мъркане. — Някои го приемат като подарък. Представи си: да бъдеш безсмъртен!

— За мен е проклятие! — изсъска Джулиън.

— Тъкмо поради тази причина съм много по-силен от теб. По-могъщ. През последните пет години приемах с готовност това, което съм, докато ти през цялото време си бягал.

— От моя гледна точка ти си този, които бяга.

Усмивката на Дювалие не стигна до очите.

— Вероятно вината е изцяло моя. Най-после разбрах, че съм подценил упоритостта на брат ти. Мислех си, че ще се види принуден да те убие, което от своя страна щеше да убие него.

— Не, Виктор. Ти подценяваш любовта му към мен. И решителността му да те преследва до края на света.

— Ако наистина те обичаше, щеше да те приеме, какъвто си, нали? — Дювалие въздъхна и поклати глава. — Знаеш ли, почти те съжалявам. Не искаш да си вампир, но не можеш да си и човек. Кажи ми: за какво мислиш, когато се любиш с жена? За аромата на кожата й, за мекотата на гърдите, за удоволствието, което ти доставя с ръцете и устата си, със сладкото малко гнездо между краката си? Или се вслушваш в биенето на сърцето й под твоето, когато я вземаш, в шепота на кръвта й, която тече във вените, докато я водиш към върха?

Джулиън простена задавено. Нов пристъп на глад го прониза като с нож. Отпусна се и се обърна настрана. Дювалие коленичи до него и гласът му прозвуча меко, но безмилостно:

— Ти си мъж, който обича жените, нали? Но през всичките тези години не си разрешаваше девица. Защо ли? Сигурно си мислиш, че си недостоен да омърсиш такова съкровище? Или те е страх, че мирисът на невинната кръв ще те подлуди? Страх те е, че ще се събудиш, окъпан в кръв, и няма да си спомниш как бледото момиче със затворени очи и отворена уста се е озовало до теб в леглото?

Джулиън затисна ушите си с две ръце и едва потисна един мъчителен стон.

Дювалие го помилва по косата и докосването му беше почти нежно.

— Бедното ми момче. Аз те създадох, знаеш ли? Докато брат ти се правеше на ловец на вампири и си играеше с новата си курва, какво правеше ти? Никога ли не си помисли, че бих могъл и да те разруша?

Джулиън лежеше напълно неподвижен. Боеше се да мисли, да чувства, да се надява. Без да бърза, Дювалие го освободи от белезниците. Когато железните пръстени паднаха от ръцете му, момъкът въздъхна облекчено.

В мига, когато Дювалие се изправи, Джулиън се нахвърли върху него с оголени зъби. Ала беше надценил силите си. Дювалие отскочи без усилие и той не можа да го достигне. Направи втори опит, но само след две крачки падна на колене. Даже без веригите белегът от разпятието на гърдите му и парещият глад му отнеха силите за борба. Беше твърде слаб. На всяка цена трябваше да се нахрани. Ако не, оставаше му само да умре.

Дювалие цъкна съчувствено.

— Може би е време да ти покажа, че дори чудовище като мен е способно на милост.

Той нахлупи качулката на главата си, за да се предпази от слънцето, и излезе навън. Скоро след това се появи отново, метнал на рамо голям, мърдащ чувал.

Джулиън облиза пресъхналите си устни. Може би Дювалие му носеше овца или друго животно, което да му послужи за храна. Копелето беше достатъчно садистично да го задържи жив — дори само за да удължи мъченията му.

Ала когато Дювалие остави товара си и развърза чувала, безпомощната радост на Джулиън се превърна в див ужас.

Пред него застана Порция. В устата й беше втъкнат копринен парцал, ръцете й бяха вързани. Прекрасните къдрици падаха в безредие по раменете, по бузите се виждаха мръсни вадички от сълзи. Синята муселинена рокля беше разкъсана и цялата на петна. Очевидно се беше отбранявала ожесточено при похищението.

Като го видя, тя нададе задавен вик и в очите й пламна надежда. Нямаше представа, че гледа в очите на убиеца си.

Макар че това му струваше последните сили, Джулиън се изправи на крака.

— Не! — изпъшка той. — Няма да допусна да я убиеш като Елоиза.

Дювалие му се усмихна като нежен любовник.

— О, аз няма да я убия. Ти ще го направиш.

Вампирът се ухили триумфално и блъсна Порция в ръцете на Джулиън. Сетивата на младия мъж бяха толкова изострени от глада, че веднага усети миризмата на страха й, силните удари на сърцето, което помпаше кръв към вените й. Когато тя се притисна, треперейки, към него, тялото му реагира с прилив на желание, каквото не беше изпитвал никога преди.