Тереза Медейрос - След полунощ

Очакваше, че Ейдриън ще разбие и тази врата, но той просто я отвори. Каролайн извика тихо от учудване.

Вместо в пълен с плъхове килер двамата влязоха в просторна стая, която можеше да се намира навсякъде в замъка.

Кашмиреното одеяло, оставено на креслото, стените, покрити с китайски копринени килими, и недовършената игра на мраморния шах върху салонната масичка свидетелстваха, че помещението е обитавано от човек, обичащ комфорта. Ако не беше едно нещо, Каролайн щеше да си представи, че се намира в покоите на някой индийски раджа.

На подиума в средата на стаята бе положен дървен ковчег.

Каролайн преглътна мъчително. Гледката я изпълни с неловкост. Хвърли бърз поглед към Ейдриън и видя, че лицето му е затворено, а зъбите — здраво стиснати. Разбра, че случващото се е много тежко за него, и го хвана подръка.

Той я погледна втренчено.

— Трябваше да те предупредя. Брат ми не обича да го смущават. Пази строго личната си сфера. Още като момче беше много груб, когато го будеха.

Тя застана плътно до него.

— Ако започне да се цупи, ще позвъним на Уилбъри да му донесе бисквити и чаша мляко.

Макар и с огромна неохота, Ейдриън пристъпи към ковчега. Каролайн вървеше с него и се опитваше да прогони нарастващия страх.

Когато Ейдриън протегна ръка и вдигна тежкия капак, тя спря да диша. Ала когато трепкащата светлина на факлата освети вътрешността, разбра, че има и по-ужасни неща от това да види как вампирът спи в ковчега си.

Ковчегът беше празен. Джулиън също беше изчезнал.

Джулиън лежеше свит на кълбо на студения каменен под и тялото му се гърчеше от мъчителни спазми. Бяха минали повече от петнадесет часа, откакто се бе нахранил за последен път. Гладът го гризеше отвътре, жаждата изсмукваше всяка капка течност от вените му, докато цялото му тяло изсъхна като безкрайната пустиня под безмилостно парещото слънце. Макар че кожата му беше леденостудена, той гореше в треска. Ако пламъците продължаваха да горят в тялото му, скоро щяха да погълнат последните остатъци от човешкото у него и да остане само един див звяр, готов да разкъса дори най-обичаните си хора, за да се нахрани.

С дълбоко ръмжене, повече животинско, отколкото човешко, той раздруса веригите, с които ръцете му бяха приковани към стената. Само преди няколко часа би могъл да ги изтръгне от зидарията без особено напрежение. Ала разпятието, което Дювалие бе оставил на шията му през дългата нощ, бе ускорило загубата на силите му. Врагът му дойде на разсъмване и го махна, но печатът на кръста все още личеше на гърдите му. В своята безгранична злина Дювалие бе превърнал един символ на надеждата в грозно оръжие.

Разтърси го нов спазъм, толкова силен, че зъбите му затракаха неудържимо. Той рухна на камъните и веригата се изплъзна от безсилните му пръсти.

Джулиън осъзна, че умира. Много скоро вече нямаше да принадлежи към зловещите редици на живите мъртъвци, а щеше да бъде само мъртвец. Без душата си не можеше да се надява на спасение на небето. Просто щеше да угасне и да се разпилее на прах, вятърът щеше да разнесе пепелта от костите му във всички посоки.

Джулиън присви очи. Светлината на единствената факла беше твърде ярка, за да може да я понесе. Молитвите, които двамата с Ейдриън бяха произнасяли всяка вечер в детството си, минаваха през главата му като мъчителен рефрен. Никоя молитва не можеше да го спаси от жаждата за кръв, която бушуваше в тялото му въпреки разума и волята. Напорът да търси храна беше по-силен от всеки друг инстинкт и почти беше надвил последните остатъци от човещина у него, за които Ейдриън се беше борил така упорито.

Младият мъж простена и обърна лице към каменния под. Даже ако Ейдриън дойдеше навреме, той не би понесъл брат му да го види в това състояние. Почти си пожела Дювалие да го беше оставил на място, където безмилостните слънчеви лъчи бързо да сложат край на жалкото му съществуване, преди изобщо някой да забележи, че го няма.

Внезапно видя пред себе си лицето на Порция Кабът. Дръзка малка хлапачка, изкусително невинна. Дали поне тя ще тъгува за него? Дали ще пролива сълзи и ще мечтае за онова, което можеше да бъде? Опита се да си спомни как тя седеше до него пред пианото, но всичко, което видя, беше крехката й шия, огряна от свещите, трепкането на пулса, когато обръщаше глава и му се усмихваше. Видя се да се навежда, да докосва с устни коприненомеката кожа… а после да забива зъби в меката плът и жадно да пие кръвта й…

Да я лиши от невинността й…