Тереза Медейрос - След полунощ

Никога!

Джулиън скочи с див рев и отново задърпа веригите си, докато най-сетне се предаде и потъна в съня на изтощението.

Изобщо не чу скърцането, когато вратата се отвори. Не разбра, че вече не е сам, когато мелодичният глас на Дювалие нахлу в съня му като сладка отрова.

— Разочароваш ме, Жюл. Очаквах повече от теб.

„Нали малката е тази, която ме следва навсякъде като кученце и моли за внимание. Тя ме гледа предано с красивите си, дълбоки очи, сякаш съм отговорът на невинните й молитви. Ако все пак ми се случи да се забравя, не мислиш ли, че ще е с нея?“

Ейдриън провери с няколко движения заряда на пистолета си и го пъхна в колана на панталона. Думите на брат му го преследваха също като очакващия поглед на Каролайн.

Докато тя го наблюдаваше от прага на спалнята му, той отвори стария сандък, който беше пропътувал с него половината свят и безкрайния океан, и извади черна наметка. Сложи я на раменете си и я затвори с медна брошка.

Порови се в сандъка и напълни вътрешните джобове с половин дузина смъртоносно подострени колчета от бял трън и елша, добави няколко ножа с различна големина и форма, три шишенца светена вода и миниатюрен арбалет.

Когато мушна последния сребърен нож в кончова на ботуша си, Каролайн се приближи и погледна в сандъка.

— Сестра ми ли ще търсиш или отиваш на война?

Ейдриън хлопна капака и се обърна към нея. Не искаше да гледа леглото зад себе си. Все още не беше оправено след любовната им игра и той не можеше да се отърве от чувството, че инструментите на смъртта лишават това място от светостта му. Като видя ръждивочервените петна по чаршафите — всичко, което беше останало от невинността на Каролайн, — изведнъж изпита чувството, че е едно от чудовищата, които отиваше да гони.

— Ако Дювалие е замесен в изчезването й, ще се наложи да се разправя и с него — обясни кратко той.

Обърна се към вратата, но тя го сграбчи за ръката, преди да е излязъл.

— Ами ако не е Дювалие? Какво ще правиш тогава?

Ейдриън издърпа ръката си и отговори на погледа й с мрачна решителност.

— Ще се справя.

Едва когато бе прекосил половината кула, забеляза, че тя го следва. Обърна се рязко и я изгледа втренчено.

— Къде си тръгнала, за бога?

— Идвам с теб.

— В никакъв случай.

— Разбира се, че идвам с теб. Тя ми е сестра.

— А той ми е брат.

Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Ехото на гневния му отговор увисна помежду им, тежко като олово. След малко Каролайн вирна брадичка и рече:

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Не си ми съпруг.

Очите на Ейдриън се разшириха невярващо.

— Значи ли това, че когато се оженим, ще изпълняваш всяка моя заповед?

Каролайн отвори уста, но веднага я затвори и той изпухтя.

— Така си и мислех.

Прокара пръсти през косата си, хвана я за ръка и се върна при сандъка. Мърморейки тихи проклятия, извади втора, по-къса наметка и я сложи на раменете й. Тя стоеше търпеливо, докато напълни джобовете й с оръжия.

След като добави и две шишенца светена вода, Ейдриън каза:

— Искам да запомниш, че вампирите се боят не от самите осветени предмети, а от твоята вяра в тях. Вярата е единственият враг, когото не могат да победят.

Каролайн кимна послушно, той се обърна и тръгна към вратата. Едва когато тя се опита да го последва, той осъзна, че толкова я бе натоварил с оръжия, че тя не можеше да върви.

Въздъхна, върна се при нея и я освободи от най-тежките. Избягвайки погледа й, изрече задавено:

— В деня, когато намерих Елоиза в игралния салон, се опитах да я целуна. Вероятно съм си мислил, че мога да я стопля с тялото си, да й вдъхна живот. Ала устните й бяха студени, сини и корави. — Неспособен да устои на изкушението, докосна устните на Каролайн с върха на показалеца и мина по фините очертания. — Ако с прекрасната ти уста се случи нещо подобно…

Тя взе ръката му и я притисна до бузата си.

— Аз може да нося роклята й, Ейдриън, но не съм Елоиза. Ако си знаел, че тя е в опасност, си щял да я спасиш, сигурна съм. Сега обаче ще спасиш сестра ми и брат си. — Устните й се извиха в трепереща усмивка. — Вярвам го с цялото си сърце, защото вярвам в теб.

Когато сянката на Дювалие падна връз него, Джулиън се нахвърли върху врага си с оголени зъби.

— Това вече е по-добре — похвали го Дювалие и се усмихна злобно. — Предпочитам да ми ръмжиш като бясно куче, вместо да се криеш в ъгъла като настъпено улично псе.

Джулиън стисна здраво зъби, за да не затракат отново, и процеди: