Орхан Памук - Бялата крепост

Повече така и не предприехме „ловни“ излети; минахме реката и стъпихме на полска земя. Нашето съоръжение едва креташе по разкаляните от все поусилващия се тягостен дъжд пътища и вече забавяше походната колона, която би трябвало да се придвижва по-ускорено. Тъкмо тогава се разраснаха слуховете, че нашето оръжие, което пашите не харесваха и без друго, било лоша поличба и проклятие; сплетните на еничарите, взели участие в опитите на Ходжа, правеха слуховете по-пиперливи. И както винаги обвиняваха предимно мен, неверника, а не Ходжа. Когато той захващаше своите поетични празнословия за необходимостта от оръжието, втръснали дори на султана, за силата на врага, за необходимостта да се осъзнаем и да се задействаме, пашите, дето го слушаха в султанската шатра все повече започваха да вярват, че сме измамници и че оръжието е лоша поличба. Гледаха на Ходжа като на болен, като на заблуден, за когото все още съществува надежда. Истински опасният, същинският виновник съм бил аз, този, дето е убедил Ходжа и султана, и е сътворил лошите поличби. Вечер, щом се оттегляхме в шатрата си, погнусен и отвратен, Ходжа с болнав глас говореше за „тях“, както говореше някога за глупаците, но у мен вече не бликаха радостта и надеждата, които можеха, тогава го вярвах, да ни избавят в труден момент през онези години.

Виждах, че няма толкова лесно да си зареже магарето в калта. Два дни по-късно нашето оръжие заседна насред походната колона, затъвайки в размекнатата от дъждовете кал — бях изгубил всичките си илюзии; Ходжа продължаваше да се бори с болестното си състояние. Никой не щеше да ни даде хора, дори кон не ни даваха; тогава отиде при султана и намери към четирийсет коня, впрегна ги с вериги за топовете, насъбра хора; цял ден не спря усилено да се труди и на мръкване пред погледите на всички, отправящи молитви оръжието да си остане в калта, гневно зашиба конете и успя да помръдне нашето великанско насекомо. Вечерта пък поведе битка с пашите, които искаха да се отърват от нас, заявявайки им, че оръжието не е лоша поличба, че то само увеличава боевата ни мощ, ала вече и сам, усещах го, беше изгубил вяра в победата.

През нощта се опитах в нашата шатра да изсвиря нещо на уда — бях го взел със себе си на тръгване, той обаче го измъкна от ръцете ми и го запокити настрана. Каза, че искали главата ми, попита дали го знам. Знаех го. Щял да бъде щастлив, ако вместо моята, поискали неговата глава. Усещах и това, но не отвърнах нищо. Посегнах отново към уда, попречи ми, настоя да разказвам за там, за моята родина. Когато му разказах, така, както и на падишаха, две-три кратки съчинени истории, се разгневи. Искал истината, искал истинските подробности; разпита за майка ми, за годеницата ми, за братята и сестра ми. Докато описвах „истинските“ подробности, вметна нещо, хрипкаво мънкайки на италиански — научил го беше от мен — някакви думи, някакви кратки и недодялани фрази, чийто смисъл така и не долових.

Когато през следващите дни зърна опожарените, разрушени вражески редути, превзети от авангардните части, усетих да го завладяват, като сетна надежда, някакви странни и отвратителни мисли. Сутринта, докато бавно прекосявахме опожареното село, той съзря до една стена неколцина умиращи тежко ранени, скочи от коня и се затича към тях. Наблюдавах го отдалече — в началото си казах, че иска да им помогне, че ако имаше преводач, щеше да ги пита за страданията им, сетне обаче разбрах, че е обладан от възбуда, май усещах и причината за тая възбуда — щеше да ги пита съвсем други неща. На следващия ден, когато тръгнахме с падишаха да огледаме разрушените вляво и вдясно от пътя редути и укрепления, наново го обзе същата възбуда — между изравнените със земята градежи и изрешетените от топовете дървени преграждения съзря един ранен с неотсечена още глава и забърза към него. И за да не стори нещо отвратително, аз го последвах, пък ако ще да си помислят, че съм го кандърдисал аз, или че съм го последвал, воден от непристойно любопитство. Като че ли ранените с разкъсани, надупчени от куршумите и гюлетата тела щяха да му разкрият нещо, преди маската на смъртта да обгърне лицата им; като че ли разпитвайки ги точно сега, те щяха да си признаят; дали пък в един момент всичко нямаше да се промени и той да чуе от тях съкровената истина, ала още на мига, усетих го, Ходжа отъждестви своята безнадеждност с безнадеждността, изписана върху лицата, срещнали смъртта; приближи се до тях, ама не попита нищо.