Орхан Памук - Бялата крепост

Научавайки, че крепостта Допио все още не е завладяна, привечер се отби при султана, обзет от същата възбуда. Когато се върна, бе разтревожен, но като че ли не разбираше точно какво го тревожи. Казал на султана, че би желал оръжието му да се включи в битката и че години наред се е трудил в очакване на този ден. Султанът, обратно на моите предположения, благоволил да рече, че денят е дошъл, само дето се налагало да бъде изчакай Саръ Хюсеин паша, когото бил натоварил с тази работа. Защо бил рекъл това? Един от многото въпроси, които през всичките години така и не проумях на мене ли ги задава, или на себе си; незнайно защо в този момент си мислех, че вече не го чувствам близък, че ми е омръзнало от тревоги; той си отговори сам: защото се боели да не вземе свой дял от победата.

До другия ден по пладне, когато научихме, че Саръ Хюсеин паша още не е превзел крепостта, Ходжа прахоса цялата си енергия, за да убеди сам себе си във верността на собствения си отговор. Заради плъзналите слухове, че съм бил шпионин, че съм носел лош късмет, не ходех повече в шатрата на султана. През нощта, когато отиде да му разтълкува събитията от деня, Ходжа взел да му разправя истории за триумфа и за щастието, в които, изглежда, падишахът вярваше. В шатрата ни се върна човек, претъпкан с оптимизъм, повярвал си, че най-накрая ще строши нозете на дявола. Слушах го и наблюдавах не толкова неговия оптимизъм, колкото усилията, които полагаше да устои.

Наново подхвана старата песен — за нас и за тях, за бъдната победа, ала в гласа му се долавяше тъга, каквато досега не бях забелязал да съпровожда тия тиради; сякаш говореше за наш спомен от детството, познат и на двама ни от съвместния ни живот. Не обели и дума, когато взех уда в ръцете си и когато започнах несръчно да подрънквам на него: говореше за прекрасните дни, които ще изживеем, щом в бъдеще обърнем течението на реката в желаната от нас посока, ама и двамата знаехме, че говори за миналото пред очите ми изникваха спокойните дървеса в тихата градина зад къщата, топлите озарени стаи, трапезата, шумната трапеза с многобройни роднини. За първи път от много години насам изпитвах усещане за покой; разбирах колко е бил прав, като казваше, че обича тукашните хора и че раздялата ще бъде мъчителна. Разбирах колко е бил прав, мислейки за тези хора, да се гневи, щом се досетеше за глупаците. Оптимизмът му едва ли бе нещо натрапено; вероятно и двамата предусещахме скорошния си нов живот, вероятно смятах, че на негово място и аз щях да сторя същото, знам ли.

На другата заран, когато се отправихме към неголям вражески редут край пътя, за да изпробваме нашето оръжие, и двамата имахме странното предчувствие, че съоръжението няма да се представи кой знае колко добре. Още при първия щурм стотината мъже, предоставени ни от падишаха за подкрепление, се пръснаха като пилци. Имаше премазани и разкъсани от самото оръжие, други пък, останали вън от защитата на съоръжението, нелепо затънало в калта след няколкото несполучливи хода, бяха ранени. Мнозинството се бе разбягало от страх пред лошата поличба и ние нямаше как да се прегрупираме и да се подготвим за втори щурм. И двамата трябваше да мислим за едно и също нещо.

После, почти без жертви, хората на Шишман Хасан паша само за час овладяха редута и Ходжа, преизпълнен с надежда, която този път мисля, че разбирах и аз, отново реши да обоснове онова дълбоко познание — всички защитници на редута обаче бяха минали под ножа; сред обгорелите руини нямаше дори един агонизиращ човек. Когато той видя отсечените глави, струпани на едно място, за да бъдат откарани при падишаха, веднага се досетих за какво си мисли; нещо повече — напълно разбирах любопитството му, ала чак до такава степен да играя ролята на свидетел, повече не желаех: обърнах му гръб. Малко по-късно обаче любопитството ми пак надделя и погледнах: отдалечаваше се от главите; така и не можах да узная докъде е стигнал в своите дирения.

Към обед — бяхме се присъединили вече към походната колона — съобщиха, че крепостта Допио не била още превзета. Султанът бил бесен, говорел как Саръ Хюсеин паша щял да бъде наказан: това очаквало всички, цялата армия. Падишахът заявил пред Ходжа, че не падне ли крепостта до вечерта, нашето съоръжение ще вземе участие в сутрешната атака. Междувременно заповядал да отсекат главата на един некадърен командващ, който в продължение на цял ден не успял да превземе нищо и никакъв редут. А дори не обърнал внимание на пълния провал на нашето настигнало походната колона съоръжение пред редута, нито на мълвите за лошата поличба. Ходжа вече не говореше как ще вземе своя дял от победата; не говореше, ала аз знаех какво мисли: за края на предишния главен астролог; знаех, че когато аз си представях своето детство или животните в нашето имение, и в неговата глава се въртеше същото; знаех, че и той си мислеше за предстоящата победна вест откъм крепостта като за сетен наш шанс, макар да не вярваше в този шанс, макар да не го желаеше; знаех, че горящата черквица на едно село, разрушено и опожарено от гняв само защото крепостта все още не е превзета, че пламналата камбанария и молитвите на смелия свещеник — всичко това извикваше в съзнанието му представата за един нов живот; знаех, че докато се придвижвахме на север, слънцето, което залязваше зад върхарите на гората вляво от нас, пробужда колкото у мен, толкова и у него усещането за съвършенството на нещо, сътворяващо се в безмълвие и с грижовност.